Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Ревю: Бъдещето (2011)


Германия/САЩ, Сценарий и режисура: Миранда Джули, Оператор: Николай фон Гревениц, в ролите: Миранда Джули, Хамиш Линклейтър, Дейвид Уаршовски


Наистина имах огромното желание да харесам този филм. Бях готова да му простя несъвършенствата, сюжетните кръпки, техническите подробности, ако същият бе успял да изпълни основната си цел – да ме накара да го почувствам и да открия нещо за себе си. Темата, зададена в синопсиса, ми е близка, проблемът със страха от бъдещето, обвързването и неизбежните отговорности, съпровождащи „порастването” ме вълнуват. Предполагам, че всеки в една или друга степен страда от същите фобии, що се отнася до бъдещето, с изключение, може би, на децата, лудите и болезнено арогантните, със старателно предначертани планове, които обстоятелствата да разбият на прах. Не, не смятам, че авторката на филма е поела специално задължение да даде отговор на въпросите ми. Отговорна е само за емоционално изпразнената си, псевдоинтелектуална „творба”. Дори не на кинематографичното изкуство. Бъдещето ме остави с усещане за серия от пърформанси, пришити с бели конци, които се предполагаше, че трябва да послужат за сюжетни връзки.

Сюжет. Имаме две егоистични и напълно обсебени от собствената си личност, неврози и проблеми същества – главните герои, Софи и Джейкъб. Силно ме учуди факта, че изобщо бяха избрали да живеят заедно. Съвместното съжителство предполага взаимни отговорности и ниво на обвързване, на което тези незрели (дали мога да ги нарека така?) личности нямаше да им понесе. И двамата са в средата на трийсетте си години, болезнено свързани с компютрите си, без видими постижения, без план и посока. Беше ми абсолютно невъзможно да ги харесам, да им съчувствам, да ги усетя близки до себе си, камо ли да се идентифицирам с тях. Дори не ме впечатлиха като колоритни и ексцентрични персонажи – просто две безлики, лутащи се точки, събрани на нелепа театрална сцена и с някакви реплики, набутани в устата. Та, видите ли, Софи и Джейкъб се решават на титанична крачка що се отнася до личностното им развитие и бъдещето – да си осиновят котка. Оставаме с впечатление, че им е трябвало години старателно обмисляне, за да се решат на тази невероятна стъпка. Каква смелост! Сигурно ако изобщо бяха решили да се размножат, вдъхновението щеше да ги осени на преклонна възраст. Изправени пред жестоката отговорност, за която са убедени, че окончателно ще стъжни жалкото им живуркане, двамата не съвсем млади и съмнително влюбени вземат второ важно решение. Чудно как не им се спука някоя вена в мозъка от толкова напрежение и мислене. Софи и Джейкъб стигнаха до извода, че преди тежката отговорност по грижите за котката Лапичка да падне върху крехките им плещи, в оставащия месец до края на живота им какъвто го познават, те са свободни да направят каквото пожелаят – да направят всичко, за което са мечтали, да спрат интернета си, да напуснат работа, да се преоткрият и т.н. По принцип това е добър сюжетен ход, предполагащ богат избор за продължаване на историята, много варианти, по които можеха да поведат персонажите. Но вместо да открият себе си, Софи и Джейкъб зациклиха още повече в личните си драми. Те не направиха нищо. Дори не успяха да спасят едно нещастно животно, копнеещо за дом и ласка. Всъщност, доста логично. Ако трийсет и пет години си бил инертна маса, вероятността да се размърдаш и да направиш нещо с живота си е минимална. Което не ме накара да харесам повече Софи и Джейкъб, нито да одобря действията им, или по-точно липсата на такива. Действието беше мудно и не доведе никой от замесените лица до нужния му катарзис. Неадекватни решения, страх, липса на логика. Ако не друго Бъдещето обрисува точно фобията от свободата, ценност, къч която сме научени да се стремим. Много по-лесно е да се скриеш в прегръдките на любовник, достатъчно възрастен, за да ти бъде татко, да станеш отново дете и да не поемаш отговорности. Или пък да се престориш, че времето е спряло, за да си говориш с луната. Жалка картинка. Единственото послание, което разчетох за себе си, ако може да се приеме за такова, е: Не бъдете като тези хора. Единственото живо същество в това недоразумение, към което изпитах емпатия и за което ми пукаше, беше нещастното коте. Заслужаваше по-добри осиновители.


Актьорска игра. С нищо не ми помогна да усетя персонажите по-близко до себе си. Авторката на филма и изпълнителката на ролята на Софи, Миранда Джули, притежава харизмата и излъчването на умряла риба. Според базата сценарият и целия проект е вдъхновен от личните й преживелици, вероятно играе самата себе си. А това би следвало да подпомогне изпълнението й, да го направи една идея по-органично и истинско. Щом не успява да покаже и канализира грам емоция към зрителя чрез близка за нея тема и характеристики, представям си за каква трагедия ще става въпрос, ако се опита да изиграе нещо съвсем различно. Партньорът й Хамиш Линклейтър е една идея по-адекватен от нея, макар че драматургично неразвитият персонаж не му позволи да разгърне потенциала си. Може и да съм предубедена, защото той участваше в единствената сцена, която ми направи силно впечатление. Дейвид Уаршовски не успя да ме накара да видя героя му като нещо различно от застаряващ перверзник и кофти баща, избиващ комплексите си с младото, глупаво момиче. Дори и той, като уж най-улегналия персонаж, проявява шокираща липса на отговорност към заобикалящите го, независимо, че дъщеря му показваше явни признаци на мозъчна дисфункция. Нито едно запомнящо се изпълнение. Нямаше да се учудя ако „любимата” ми Кристен Стюарт не се мярна в някоя поддържаща роля, щеше да е на място в този ансамбъл на творческото безсилие.

Зад камерата. Ако има нещо положително, което открих в този филм, може би това бе операторската работа. И то основно в спомената сцена, в която Джейкъб се разхожда по улиците с парализирани във времето хора и помага на луната да освободи приливите. Всъщност точно този момент възвърна надеждата ми, че филмът може да бъде спасен. Хубави бяха и монолозите на котето Лапичка, макар че общото ми усещане бе за нещо… нездраво. При всички случаи именно те ме накараха да усетя болезненото очакване на бездомника, просещ любов и внимание на неподходящото внимание. Ако филмът се състоеше само от тези кадри, щеше да бъде пъти по-ударен.

Обща оценка: претенциозен, кичозен, с претенции за възвишеност и изкуство. Един от онези филми, за които ако споделиш, че не ти харесват феновете им се нахвърля върху теб с обвинението, че нямаш сетивата да ги усетиш, че са за мислещи хора. И любимото ми „Ходи си гледай тъпите екшъни и малоумните комедии.” Предполага се обаче, че киното и изкуството не са предназначени само за шепа онаниращи критици и техните последователи.

С какво се промених след прожекцията? Ще си взема котка. За да не бъда като тези хора. В този смисъл може да се каже, че Бъдещето е имал полезно действие, макар и далеч от влиянието, което са се надявали да постигнат създателите му. Ако изобщо знаят за какво е собствения им филм.

Ревю: Jalovina


България/Сърбия, Реж. Михайло Коцев, сценарий: Аксиния Велинова, с участието на: Марко Барбулович, Миша Барбулович, Милан Стоянович, Боян Стоянович


Повечето от нас свиват вежди със съмнение при споменаването на словосъчетанието „студентски филм”. В редица от работите на младите кинотворци се наблюдават сериозни пропуски, предимно поради слабия сценарий, неубедително изградените персонажи и театралната актьорска игра. Jalovina, рожба на екип от вдъхновени сръбски и български студенти, не е просто изключение, нито минава в графата „средна хубост”. Филмът разбива всички клишета и предразсъдъци, придружаващи представата за студентска продукция. Също така дава сериозна заявка за бъдещото творчество на всеки, участвал в създаването му.
Jalovina е от онези заглавия, доказващи, че при силна драматургия, умна режисура, желание, мисъл и професионално отношение финансите не са решаващ фактор. Заснет е само за седем дни, с фотоапарат, при минимален бюджет и екстремални условия. Въпреки всички пречки и неудобства при работата, зрителят не остава с впечатлението, че гледа нещо скалъпено набързо, колкото да се води, че са снимали филм, fast food с предвидим вкус.
Сюжетът е вдъхновен от действителни събития в миньорския град Бор в Сърбия, голяма част от актьорите са натурчици, играещи себе си. Атмосферата и духа на мястото са пресъздадени изключително силно, благодарение на епизодичните персонажи, майсторската операторска работа на Михаил Боевски и хипнотизиращия саундтрак, дело на композитора Мартин Ставрев. С оглед на ограничената техника, е наистина впечатляващо заснемането на определени сцени – истински халюциногенен кошмар, от който изтръпва дори и най-безчувствения наблюдател.
Филмът засяга вечната тема за малкия град и малките хора с големи мечти. Притиснати от липсата на перспектива, мнозина са принудени да тровят живота си дълбоко в мините, за да преживяват. А щом излязат навън „яловината” – ширналата се като язва планина от остатъчна руда – им напомня, че са нейни пленници.
Трудно е да се изгради положителен персонаж, когото зрителят да почувства близък, наместо да изпитва раздразнение от него. До колко основният герой на Jalovina – младият ученик Марко, разкъсан между желанието да пише и материалното благополучие, между музиката и престижа на лъскавите коли – е положителен може да се оспори. Но и той, и неговият брат – изтормозеният миньор Страхил, жертвал мечтите си в името на семейството – са истински, несъвършени, вътрешните им конфликти са ярки и изразени без многословие. И двамата са поставени на кръстопът, тестващ морала и достойнството им. И двамата са принудени да направят своя избор.
И това е една от централните и общовалидни за всички епохи теми, поставени в Jalovina – изборът.
Да бъдеш или не.
Като контрапункт на талантливите, но обезверени братя е представена организираната престъпност на града. При изграждането на образа на „мутрите” са избегнати обичайните клишета – Милан и бандата му са мълчаливи, сериозни, не хабят излишни заплахи, действат безшумно и безскрупулно. Те са навсякъде, а животът, който водят, изглежда силно изкусителен на фона на масовото отчаяние.
Изкушение, което се оказва смъртоносно подобно на хероин.
Но кой ще бъде жертвата при този сблъсък?
Ще разберете, ако дадете шанс на Jalovina.
Разбира се, филмът не е без своите недостатъци, историята е сбита в рамките на двайсет и четири минути. В дадени моменти зрителят се чувства леко объркан между халюцинацията и реалността. Но на фона на силната история, вдъхновеното актьорско изпълнение (макар и натурчици, изпълнителите не отстъпват по нищо на професионалните актьори) и стягащия за гърлото финал, те действат на принципа „всеки дефект е ефект.”
Абстрахирайте се от дамгата на „студентския филм”. Може да се окажете приятно изненадани.

P.S. Признавам, че не съм съвсем обективна, тъй като част от екипа са мои колеги и лични приятели. Но със сигурност мнението ми е искрено и се надявам това да компенсира пристрастността.
Страница на филма в сайта на София Филм Фест