За псевдосамоубийците и тяхната природа


„Това, че съм правил четири опита за самоубийство, не означава, че няма да пробвам пак.”

                                  Анонимен депресар

 Въпреки, че вече писах на тази тема (Брей, колко ми порасна работата, започнах да се самоцитирам. Или по-скоро напредвам упорито към шизофренията), днес бях вдъхновена да се върна към старата песен от следната публикация в блога на трубадура Lazyfantasy. Смятах да е под формата на коментар, но тъй като имам много какво да кажа по въпроса реших да ви занимая с мнението си за онази особена порода животни… непрекъснато заплашващи, непрекъснато кълнящи се как ще си вземат живота… които обаче никога не го правят.

Я бръснача не е достатъчно остър, я хапчетата са горчиви, я клонът се счупил. Все нещо в тоя жесток, суров, гаден свят им попречва на тях, клетите самоубийци да се докарат до така бленувания от тях край.

Ако изобщо даже посегнат към някое от многобройните средства за прекъсване линията на живота.

Хипер успешен метод за пробуждане на чувството за вина и заспала съвест. Или просто, за да привлечеш нечие внимание. Да получиш това към което се стремиш, навирайки в очите на околните крехката си психика, чувствителност, комплекси, болките, тежкото си детство.

За пръв път някой ме заплаши, че ще се самоубие като бях малка и глупава. Няма нищо по-стресиращо за един относително наивен, млад индивид от заплахата със самоубийство чрез sms в два сутринта. Може просто да ти вземе ума, особено ако продължаваш да звъниш на индивида, а той не вдига ли, не вдига. Накрая когато вече всичките ти вътрешности треперят от ужас ти вдига някой друг, вече си представяш най-лошото… и от там ти казват, че кандидат-самоубиеца вече си е тръгнал. Без мотора, с който е заплашил да се пречука.

Извини се на следващия ден.

Иска ми се да вярвам, че не е желаел да манипулира, а че просто е вкарал една идея повече драма отколкото повелява добрия вкус.

Понякога човек прекалява, увлича се.

А друг път от такова прекаляване може наистина да се докараш до мита за лъжливото овчарче.

Понякога заплахите са наистина злонамерени. Особено когато индивидът знае, че познаваш хора, които са си посегнали. Успешно. Когато е съвършено наясно, че смъртта не е тема, която приемаш с лека ръка и че заплахите те вкарват в хиляда и един филми. Същият описва евентуалното си самоубийство с хиляди подробности, точно как ще се прибере. В каква поза ще е докато натиска спусъка на пистолета си, как точно ще си клъцне вените или гръцмуля. А ти седиш, скубеш си косите и се чудиш какво да направиш, за да предотвратиш трагедията. Светът ти се струтва, пресягаш се през бездната, улавяш само сянката му… и се будиш с вкуса на собствената си ужасена пот.

А гадта отсреща тайно се подхилква, пуснал черния си вирус в кръвта ти. Изпитва извратена нужда от страданието ти, умира си да те накара да се притесняваш за него. Подло рови из язвите ти, човърка раните, докато не се инфектират. Може и до лудост да те докара с непоследователното си поведение, с вечните заплахи.

А ти се тръшкаш ли, тръшкаш.

Пък плевелът те засмуква, докато не ти вземе последните силици.

Грозна работа.

Сещам се за една девойка, с която си пишех навремето. Украинска психопатка, повече патка, отколкото психо. Някой ден трябва да увековеча поведението й в по-епохален труд. Та тя непрекъснато се обясняваше как животът й се разпада. Омръзнало й е. Прекалено е чувствителна за тоз свят свиреп и студен. Никой не се интересувал от нея. Никой не я обича. Аз не спирах да й пиша, защото ми беше интересна като модел на поведение.

В един чуден момент реши да инсценира онлайн самоубийство. Написа сърцераздирателна последна бележка. Писа ми от три различни гледни точки – своята, на сестра си и на гаджето на сестра си. Придаваше на всеки някаква характерна особеност. Имаше възможност да се измъкне след това изпълнение, но явно сладката манипулация над нечия чужда, крехка душевност е възбуждала хищническите й инстинкти твърде много.

През месеците, в които комуникирахме… май няма нужда да обяснявам колко пъти обясняваше, че ще си каже сбогом със споменатия жесток свят.

Е, накрая се оказа доста банална персона.

Студентка по психология, решила да си поиграе.

Основната ми мисъл е … трябва да се научим да четем зад жестовете и думите на човека срещу нас. Като ходене по тънко въже е, никога не можеш да си сто процента убеден, че от другата страна не се разиграва фарс. Но как се придобива смелостта да отрежеш примката, с което някой хитро те размотава напред-назад според капризите и желанийцата си? Как се поема риска от това да отхвърлиш нечий вик за помощ… и после да живееш с вината, че не си бил прав?

За мен това е най-гнусната същност на манипулацията – гадния елемент на съмнение, тровещ мозъка на жертвата. Подлудяващата несигурност, също като да обезвредиш бомба и да улучиш правилната жичка.

Как със сигурност можем да различим манипулатора от истинската жертва?

И трябва ли да се обвиняваме, ако не изпълним ролята на добрите самаряни?

Всеки решава сам за себе си.

Според ситуацията, според човека.

Но със сигурност усети ли тънката паяжина на умелия играч, всеки с малко повече здрав разум трябва да я разкъса.

Преди да се е оплел още по-жестоко.

На света има достатъчно благородни каузи, в които да хвърлим времето и усилията си.

Този, който сам не желае да се спаси, със сигурност не е една от тях.

Черна котка


Острата миризма на кръв прекъсна сладката ми следобедна дрямка. Протегнах изтръпналите си лапи, изпънах гръбнак и разтърсих позагубилата блясъка си козина. След което се заех с обичайната си баня, разресвайки всяко косъмче с грапавините на езика си. Безпогрешната ми интуиция светеше в яркочервено, но нямаше смисъл да пренебрегвам тоалета си или да бързам излишно. Корабът потъваше по план.

Опашката ми се люлееше весело като махалото на часовник, отброяващ последните мигове на смъртно болен. Следвах порива на обонянието си с безшумни, внимателно премерени стъпки на меките си възглавнички. Бутнах с муцунка вратата на банята и първото, което попадна в обсега ми бе увисналата ръка на доскорошната ми собственичка. Алените капчици от тънките й китки образуваха малки локвички по плочките.

Мръднах неодобрително с мустаците си.

И приживе не беше кой знае каква чистница.

С грациозен скок се изстрелях към ръба на ваната и запристъпвах към безизразната й глава, подпряна на стената. Устата й бе увиснала като на жално дете, а студените й сини очи – изцъклени като стъклени топчета. Потъналите й в червена вода гърди вече не мърдаха.

Подуших я като за последно. Още не бе започнала да мирише.

Знам какво ще си кажете сега. Гадната църна маца ще изяде лицето на клетата самоубийца, нали? Хайде, моля ви се, сериозно ли вярвате, че съм толкова лишена от добър вкус?

Не съм имала удоволствието да пробвам току-що умъртвено човешко. Но от друга страна, котешката ми интуиция ми подсказва, че вкусовите качества на която и да е улична огризка от кофите за боклук са една идея по-високи.

Просто би било грубо да си замина без да се сбогувам.

Вярно, че бе вманиачена, депресирана и като цяло не особено приятна персона, пристрастена към хапчетата и алкохола. Но като стопанка не беше никак лоша. Получавах това, което ми трябваше срещу минималното, което изискваше от мен. Да се гушкам в нея след като поредния й любовник я изоставяше, да я гледам разбиращо с немигащите си очи, докато плачеше и изнасяше поредния си монолог. Не е кой знае какво.

Както разбирате, нямаше да е разумно да остана дълго.

Милата девойка имаше още по-мил брат с фигура на масивен дънер, лош дъх, който се усещаше през девет стаи в десетата и люта омраза към всички представители на животинския вид.

Най-вече котките.

И особено много – черните котки.

Дяволски суеверен тип.

Нали виждате, никак не е лесно да си черна котка в този предубеден и претенциозен свят. Всички се опитват да оправдаят собствените си неудачи със знаците от съдбата и провидението. Занимават се с всякакъв род ритуали за прогонване на злите сили. Плащат безумни пари на хилещи се, мургави врачки (опа, прощавайте, политическо некоректно изказване, но не забравяйте, че съм просто котка), за да развалят черната магия, защото някой ги гледал лошо.

Какво ли не съм изживяла през деветте си живота – ритане, скубане, стреляне с въздушна пушка, замергане с камъни. Когато бях улична котка, не можех да мина от някъде  без да попадна на някой нищо неподозиращ минувач (най-често дама), който да се закове на място и да започне да се върти като пумпал.

И цялата тази драма щеше да се спести, ако хората не се приемаха толкова на сериозно, та да мислят, че някой ще праща знаци специално за тях. Особено Вселената. Не разбирам от езотерика, религия и други подобни мистификации, ала котешката интуиция ми казва, че Вселената си има по-важна работа от това да се занимава с глупавите, лутащи се човечета върху малката синя точка.

И все пак сигурно има такова нещо като проклятие. Вече четвърти мой стопанин се самоубива. Ексцентричната художничка се отрови с газ. Ама че клише! И то за човек, постоянно подчертаващ как търси оригиналното в живота. Депресираната счетоводителка застреля гаджето си, след което и себе си. Скрита лимонка си беше тя, кой би очаквал в бледа, сива мишка като нея да има толкова смелост? Студентът по философия падна от четвъртия етаж на общежитието, в което живееше. Е, за последния не мога да се закълна дали имаше желание да се самоубие или просто бе прекалил с водката.

Сега и самотната кариеристка се записа в личната ми, черна колекция.

Някой би казал, че ги предизвиквам.

И дори не се замислят, че просто хората, склонни към самоубийство, влизат в плен на клишето и решават точно преди да кажат „сбогом” на света да си осиновят коте.

За предпочитане черно.

И това ако не е вселенска трагедия.

Може да отида на врачка, да ми развали магията. Да си поръчам мила, непредубедена двойка, търсеща компания. Без деца, моля, прекалено суетна съм и си обичам спокойствието. Дърпането на козина и опашки не влиза в списъка на любимите ми козметични процедури.

И да знаете, ако влюбените се разделят, причината ще е в черната им котка и отрицателната енергия, която е внесла в живота им.

Стандартен носител на вина.

Забавно е да наблюдаваш заблудите на хорицата, нервните им кризи, поводите да се депресират. Обикновено толкова незначителни, че по-късно и те не могат да си обяснят за какво са се ядосвали. Но в окото на бурята, взимат личните си трагедии толкова на сериозно, анализират ги и ги разглеждат под лупа от всеки ъгъл.

Знаци, символи и вуду кукли. И тук таме по някой нещастен фелин, имал лошия късмет да се роди с черна окраска.

Всичко това е безкрайно интересно за наблюдение, докато си млад.

Но ние, котките, прекалено много ценим спокойствието си, за да изучаваме твърде дълго смешната човешка психика.

Някой почука на вратата. Време беше да изчезвам. Я, милата ми стопанка е оставила един от прозорците на банята отворен. Колко мило! Сърцето ми се изпълва с топли чувства.

Сбогом, маце! Ще ми липсваш, и ти, и оплетените ти монолози като си пийнеше повече. Всъщност повече ще ми липсват удобното легло и винаги пълната купа с храна. Но и ти също, честна дума.

Напускам сцената, мили приятели. Преди да си тръгна, запомнете едно от старата Бастет.

Скрит смисъл винаги може да се изсмуче от пръстите.

Но понякога черната котка си е просто черна котка.

Емоционално изнудване: Самоубийцата


–         И за какво ме безпокоиш по това време? – Ръмжащ мъжки глас в телефонната слушалка. Съненият му гняв бе толкова осезаем, че човекът от другата страна на линията потръпна. Все едно по гърба му плъзнаха метални стружки.

–         Трябва да дойдеш веднага. – Неуверено момчешко писукане. Ефектът от него бе като да налееш масло в огъня. Събеседникът му не отвърна. По-младият продължи да пелтечи с увеличаваща се несигурност. – Краси…. Ъъъ… тя е в болницата. – Към неувереността добави щипка страх и още толкова безпокойство. – Опита се да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Много е зле и ти… просто трябва да си до нея.

Мълчание. Раздразнението притихна за миг. Когато най-сетне мъжът, когото бяха събудили, проговори, тонът му бе леден.

–         Колко хапчета взе?

–         М-моля?

–         Зададох съвсем прост въпрос и се надявам на пост отговор. И ми спести театъра. Това е нейн специалитет.

–         Ама ти сериозно ли ми задаваш такъв въпрос! – Този път и малкият се ядоса. Ала гневът му бе смешен. Като малко паленце, джафкащо срещу огромен булдог.

–         Познаваш ме добре. – Ядните нотки напълно се бяха изпарили. Ледената крепост около думите му бе непробиваема. – Някога да съм бил несериозен? Питам те отново: колко хапчета?

–         Ти наистина ли мислиш, че съм ги броил? Веднага щом я видях, повиках линейка.

–         Може би трябваше. Доколкото я познавам, надали са били повече от половин шишенце. Все същия bullshit. Драми, сълзи, прерязани вени.

–         Копеле такова! Какво значение има? Факт е че си е посегнала и че има нужда от теб.

–         Да си решава проблемите сама. Аз приключих. Все още имаше хапчета във флакончето, което намери край ръката й, нали?

–         Д-да, но това не означава…

–         Звънни ми като ги изгълта всичките.

–         Отвратителен си!

–         Може. Но пък съм спокоен. Малък си още. – Продължи по-меко. – Някой ден, като ти се увие около шията змия като нея, ще ме разбереш.

–         Как можеш да говориш така! Вие почти бяхте женени.

–         „Почти” е ключовата дума. Ще ти кажа само, че ти е бедна фантазията колко пъти се е „самоубивала”, докато бяхме заедно. Цели пет шибани години.

–         Тя ми е сестра…

–         За което само мога да те съжалявам. Виж, уморен съм. Нека някой друг се занимава с нея. Аз приключих.

–         Копе…

Свободен сигнал.

***

Той се загледа в телефонната слушалка. Отвътре го чоплеше чувство на несигурност и надигаща се като вълна от гадене вина. Вероятно остатъчен ефект от отровата. Стисна зъби, сграбчи змията за врата и пряко силите си й откъсна главата.

Адската умора, която го връхлетя, нямаше нищо общо с физическо изтощение, пролетна умора или есенна депресия.

Тогава си помисли, че сигурно това е цената, която заплащаш всеки път щом си извоюваш свободата.

Пирова победа.

Остана да лежи с отворени очи, след което се изплъзна тихо на терасата.

Запали цигара и остана дълго загледан в размазаните светлинки пред себе си.

Така бе по-добре.

И последните капки отрова се оттекоха от гангренясалата рана.

„Вероятно така се чувства дивото животно, когато най-сетне намери смелост да прегризе крака си, за да се освободи от капана.”

След това гениално умозаключение изпусна една двойна доза смях на филмов злодей и се върна към спалнята си, за да потъне в сладкия сън на забравата.