Заразно зло: Сватба на 11.11.11



– Ще се ожениш ли за мен?

Въпросът изплющя като камшик през лицето му. Дребничкият мъж с кръгли очилца и резедаво сакенце едва не се задави с млечния си шейк. Вдигна глава към извисяващата се над него сянка и премига няколко пъти. Ако беше жена можеха да го обвиняват в предумишлен опит за съблазняване. Почеса се по оплешивяващото теме, ощипа пребледняващата си кожа.

Не, не сънуваше.

Точно до масата, където винаги се хранеше в любимата си закусвалня в близост до университета, бе застанала двуметрова брюнетка, нарамила пушка-двуцевка и потропваща с петнайсетсантиметровия тънък като скалпел ток на латексовия си ботуш. Не носеше нищо друго освен дълъг до прасците, кожен шлифер, на който първите три копчета бяха разкопчани. При нормални обстоятелства, воден от вродената си учтивост, щеше да предложи на това бедното дете да се загърне, че да не изстине. Все пак бе ноември, имаше грипове… Трябва да се пази човек, че после следват едни усложнения… ларингити, фарингити, ами и пневмониите… Но уви, в случая медицинските съвети му излязоха от главата, защото момата бе насочила пушката право срещу кръглата му глава.

Дългите й сребърни обици, изваяни като змии, потракваха заплашително.

– Питах „Ще се ожениш ли за мен!” – натърти тя със злокобен тон, в който се долавяха ледените нотки на раздразнението. – Всъщност не, не питам, ами ти го заявявам! `Айде ставай, ще те водя в съвета!

– Ама… как така? – Бе толкова стреснат, че разля част от млечния шейк върху сакото и бялата си риза. – Ама чакайте бе, госпожице, имате грешка.

– Ник`ва грешка няма! – озъби му се в нещо, което трябваше да е усмивка. – Ще се женим и толкова! Ставай и по-чевръсто, нямаме цял ден! Знаеш ли колко кандидат-булки трябваше да избия, за да се добера до тук, а?

– Хехе… Това някакъв майтап ли е? Колегите да не са ми направили скрита камера? – Човечецът показа острите си зъбки в опит да овладее положението.

– Бе я недей да ми остроумничиш! – Бясната бъдеща „булка” тропна с тока си, измъкна един малък кинжал от жартиера на бедрото си и го забоде в ръкава му. Той изпищя като прясно заклана невестулка. Реакциите на останалите посетители на заведението се простираше в границите от умереното безразличие до сеирджийско любопитство. – Ти знаеш коя дата сме днес?

– Ъ, прощавайте, забравих си календара и списъка със задачи в кабинета, ако искате да идем до там да го взема и да ви кажа? – предложи най-любезно той като не спираше да мига невинно.

– Ох, триста змии! – Чак сега забеляза триглавата змия, татуирана върху ръката й. – Ми че днес е 11-ти ноември 2011-та, ти на коя планета живееш?

– Е, сега, астрономия не сте ли учила в училище? – усмихна й се благо, като учител, откриващ трогателна правописна грешка.

– Да върви по дяволите тая астрология! Кой идиот вярва в зодии в днешно време?  – Изпъчи гърди мацката и потропа с маникюра си по темето му. – Не, днес е специален ден! Нумероложката ми каза, че такъв ден се случва веднъж на сто години! Сега е най-подходящия момент да се омъжа. И точно това ще направя!

– Е, добре де, няма лошо, малко да се опознаем, да видим ще се харесаме ли… – започна да блъфира, оглеждайки се за помощ от всички страни.

– Няма нужда. – отсече тя отривисто и го сграбчи за яката. Помъкна го без проблем през цялото заведение, все едно бе парцалена кукла. – Щом се вземем на тази дата, всичко ще ни тръгне по мед и масло, каквото ще да става! – Пусна го само за да опре двуцевката в гърбо му. – Нумероложката така рече. Пък аз вече минавам трийсетака, няма къде да ходя. Хубав, лош – ти ще си! Бегом пред мен!

Човекът с резедавото сако тръгна послушно пред нея с вдигнати ръце. Не посмя да изтрие дори избилата по челото му пот. Двамата излязоха от закусвалнята, съпроводени от тихи подхилквания и въздишки на облекчение.

Щом се озоваха на улицата бяха посрещнати от покъртителна гледка. Млади жени в булчински рокли бяха напъплили улицата и търчаха с развети фусти след бягащи като от дявола мъже. Израженията на последните изразяваха такава трагична обреченост, все едно ги преследваше стадо побеснели зомбита. Тук-таме имаше и по някоя девойка, бореща се опитваща да хапе по прасците влачещия я за косата мъж.

Брюнетката с пушката се оглеждаше на всички посоки и току преместеше мерника си от бъдещия съпруг към някоя евентуална съперница.

– Мой си е, първа си го заплюх! Хайде да те няма! – зъбеше се тя на други тежко въоръжени дами.

– Ама дайте да си сменя ризата поне? – Човечецът прибягна до последния си коз. – Бива ли така, с това леке на ризата да се женя?

– Супер си! – сряза го брюнетката. – В предния ресторант, където се пробвах, на един цялата му риза беше в кръв след като жена му му разби главата в масата.

Озовали се пред градския съвет бъдещата „щастлива” двойка бе посрещната от отчаяни писъци и още по-яростни викове. На влизане в ритуалната зала върху тях връхлетя Бюрократична лелка с очила и разчорлена сива коса. Гърдите й се издигаха и спускаха под плувналата в пот бяла риза. Лицето й бе разкривено и почервеняло от ярост, като на бабичка, която току-що са прередили на опашката за хляб.

– Къш! Да ви няма! И на тези преди вас обясних, и на вас ви казвам същото! Тука си има процедура! – Тя удари с пръст по една дебела купчина хартия.

– Дреме ми за процедурите! – изрева злокобно чернокосата. – Аз искам да се женя!

Тя трясна вратата зад себе си, за да спре потока от бесни младоженки и погледна към лелката със злокобно изражение.

– Да си се сетила по-рано, моме Калино! – Държавната служителка я опръска с яростните си слюнки. Цяло чудо бе как не съдържаха киселина. – Вие елементарна културна нямате ли бе? Брак не може да се сключи по-рано от трийсет дни! Заявление се подава, медицинско трябва да си издадете, че не сте болни от други болести, освен от глупост, декларация се попълва! То така ако ставаше… – Хайде, да ви няма!

Брюнетката остави младоженеца и тикна пушката под брадичката на лелката.

– Аз нещо казах ли?

Цевта бе подпряна плътно в челюстта й и дори да искаше, не можеше да отговори. Половинката й трепереше като лист.

– Ще се женя! Днес! `Айде, че нямам време за губене, трябва да се вземем точно в 11 часа и единайсет минути. Нумероложката така каза!

В този момент вратата се откърти от пантите си и тупна тежко върху червения мокет на ритуалната зала. Вдигна се облаче прах и на негово място застана дребничка блондинка с не по-малко свирепо изражение. Бе облечена в бял костюм за фехтовка и в ръцете си стискаше японски меч, сякаш изваден от аниме. Мечът бе висок колкото притежателката си и бе цяло чудо как още не бе получила херния.

– Назад, мръснице! – Тя насочи меча си към огнестрелната си съперница. – Мой е! Набелязала съм си го преди теб! Цяла седмица го следя! Астроложката ми направи любовен хороскоп! Той е моята половинка! Айде, да те няма!

– Да върви по дяволите астроложката ти, да вървиш по дяволите и ти! Мой си е! Кой превари той завари! Хайде да решим въпроса като мъже!

– Когато пожелаеш! – озъби се русата и нададе боен вик.

По някаква немислима логика и двете захвърлиха оръжията и се нахвърлиха една срещу друга както биха направили две котки. Заеха се да се дерат по лицата и телата и да хапят съперницата по слабите места.

На набедения младоженец цялата ситуация явно взе да му омръзва, защото пет минути след началото на хватката изкара от дълбокия си вътрешен джоб един старателно навит камшик и изплющя във въздуха. Двете се сепнаха и го погледнаха с неочаквано омекнали изражения. А той бе махнал маската на съседска добронамереност. Замахна още веднъж, камшикът изсвистя във въздуха и уцели двете побойнички по дупетата. Те изпищяха в унисон и го удариха на молба.

– Ах, вие, калпазанки с калпазанки! – изсъска той с усмивката на убиец психопат, току-що пуснат от затвора. – Ще ви дам аз една нумерология и астрология! Бягайте да се образовате, че като ви почна само на булки ще ми станете! – Камшикът отново погали любовно зачервената им кожа и разкъса дрехите им. По бузите им рукнаха сълзи от болка и двете се затътриха по корем към изхода на ритуалната зала.

Той се подсмихна, оправи гънките по дрехите си, прибра с едно движение камшика, намигна на Бюрократичната леля и се отправи към изхода.

– Прощавайте, госпожа. Ще се постарая момичетата да си вземат бележка.

На улицата, сред целия хаос, пишящи мъже и настървени булки, го чакаше черна кола. На мястото на шофьора пушеше зашеметяваща червенокоска.

– Всичко шест ли е, шефе? – попита го тя, когато мъжът с резедавото сако се настани на задната седалка с тежка въздишка.

– Невежество, Гилда, абсолютно невежество. – Каза той с трагизма на човек, който носи тежестта на света на раменете си. Или поне е изкарал достатъчно дълго време в напъни в тоалетната. – Хайде, мила, карай към следващата дестинация. Чака ни тежък ден. Как ги мразя, не е истина.

Гилда смачка цигарата си и я метна в пепелника на колата. Погледна го в огледалото за обратно виждане и му се усмихна приветливо.

– Гответе се за декември другата година, ще е двойно по-голяма лудница.

– Дано междувременно не измислят и тринайсти месец.

Алкохолни диалози I


Засечка в супермаркета.

Тя – в очарователната възраст далеч от двайсет, ала все още не достигнала трийсет – избира със съсредоточеното изражение на колекционер измежду бутилките бърбън. В количката й гордо се кипри издълженото и елегантно, прозрачно тяло на бутилка водка. Същата отразява със своята девствена белота класния, леко перверзен и винен цвят на червения ром в съседното стъклено тяло. Най-накрая към веселата им тройка се присъедини и един достатъчно зрял господин с кехлибарена окраска. Сводницата им беше достатъчно привлекателна, ако изключим черните кръгове от безсъние под очите й, които прикриваше с тежка очна линия. Ръцете й от време на време потреперваха конвулсивно.

Той – привидно свеж, подхвърля ключовете си във въздуха и си подсвирква някаква мелодия. Звучи ужасно фалшиво без да се притеснява от това и парира всички изнервени погледи с небрежна усмивка. Подрежда сирената в количката си по цвят и произход. Спира се в алкохолната секция колкото да избере бутилка червено вино. Погледът му се плъзга върху сияйните обитатели в количката на съседката му по пазаруване. Тя вече е добавила няколко стекчета бира – за изтрезняване. Хапе устни като малко дете, на което му е даден свободен достъп до всички лакомства от сладкарницата. Чуди се какво още да избере. Той подсквирква по същия грозен и нестроен начин, облягайки се на количката с обработено движение и й намигна.

Нейното изражение… ами, такова липсваше.

– Парти, а? Нещо мъничко ми се вижда, сигурна ли си че ще ти стигне?

Жената с черна рокля свива неопределено рамене.

– Нещо подобно.

– Любимият ми отговор.

– По-добър не мога да ти дам. – почуква с нокът върху стъклото на една бутилка текила.

– Не че си длъжна да даваш обяснения на някакъв си там досадник в супера. Но все пак се надявах да си пряма.

– И защо?

– Приличаш ми на острие.

– Оригинално, няма що. – свива устни тя. – Как да ти кажа парти ли е или не, като аз ще съм единствения гостенин? А ще играя и ролята на домакиня. Е, поканила съм и гласовете в главата ми. Ала те са въздържатели и основно поддържат секция „Махмурлук.” Така че ще ги очаквам на афтър-партито.

– Да пиеш самичка? – проточва почитателят на изисканото вино. – Колко тъжно.

– Сигурно. Връщам се от сватбата на бившия.

– И какво от това?

– Имам зверска нужда се отрежа. Не просто да обърна някоя и друга чашка, нито да си оплакна сълзите и сополите в някое женско коктейлче с дружките ми. – Очите й просветват за първи път. – Като казвам отрежа, точно това имам предвид. Окончателно да срежа лентите на всякакви връзки с реалността и да се размажа като животно.

– Е, стига с тия грозни изрази. Да си виждала някога животно да се напива?

– Тъжно, mon ami, мозъкът ми направо се плацика от грозни клишета. Още една причина да се напия. Току-виж алкохолът ги унищожи.

– И толкова ли беше хлътнала?

– Не особено.

– Тогава… за чий ще си устройваш самотни алкохолни оргии? Не е моя работа, обаче… поне го направи защото ти искаш…

– … а не заради някакъв мухльо, на когото няма да му помня името ли?

– Щях да се изразя малко по-меко.

– Майната им на ефвемизмите. И на червеното вино. – сочи презрително количката му. – Като ще е гарга нека да е рошава. Алкохолът трябва да е твърд и категоричен. И като ти влиза да го усетиш навсякъде.

– Преди десет години вероятно щях да се смутя. Сега обаче ми е абсолютно все едно дали ме смяташ за женчо заради избора на ми питие. Вече отдавам повече значение на вкуса отколкото на ефекта. А само не ми казвай, че пиеш защото обичаш да усещаш вкуса на пирони в устата си?

– Че какъв е смисъла, ако го няма точно този вкус? – вдига вежди тя.

– Хайде да не цитирам клишенцата за кучето и задника му. Ако бях психолог, щях да вметна, че си внушаваш, че този вкус ти харесва. Колкото да си чиста пред себе си. А всъщност искаш нужния ефект.

– При което щяха да ме засърбят пръстите да те ударя с нещо.

– Майната им на психолозите, особено на самообявилите се такива. Така като те гледам… голямо момиче си. Ще ти спестя и това, че се връщам от там накъдето си се насочила. Ала само държа да вметна, че гледката на пияна жена е… грозна работа.

– Най-сетне да сме на едно мнение. – След кратко колебание добавя и текилата. – Точно затова си тръгнах от тъпата сватба. Не искам никой да ми гледа сеира. Намерила съм си идеалния разнебитен мотел, в който да изкарам четиридесет и осем часа на алкохолизъм, крясъци, повръщане и тропане по стените. После зверски махмурлук и дяволско главоболие. Само така мога да се изпразня от всички нелицеприятни емоции и да съм като нова в края на пътуването.

– Ха, като нова… Но щом те влече. Само да не вземеш да спретнеш римейк на Да напуснеш Лас Вегас.

– Хм, по-скоро си мислех за Изгубеният уикенд.

– Значи държиш на щастливия край, в който някой изтормозен типаж ще те измъкне от бездната и ще те спаси от самата себе си?

– В живота няма такова нещо като щастлив или лош край. Всички краища са отворени, защото водят към началото на нова история.

– Нова, нова, колко да е нова. Обикновено лош римейк на качествен филм.

– Уви… всяко повторение сваля по един пласт чар от предшественика си. Накрая дори тези традиции се превръщат в досаден навик.

– И пиячката ти помага да не го забелязваш?

– Не.

– Ами?

– Даже напротив, изостря сетивата ми. Е, след определено количество вече ги притъпява.

– Преди десет години щях да се самопоканя най-нагло, за да се възползвам от изострянето на сетивата ти, особено ако това означава, че си по-податлива на прелъстяване.

– Ха… ако не ме привличаш нищо не може да ме накара да те пусна между краката си. Особено алкохола. Нали знаеш – in vino veritas.

– Не вярвам в думи, особено от бойни мадами, обичащи да пият барут направо от бутилката.

– Тогава може би ще повярваш в действията? – С едно бързо движение се е озовала до него и вече притиска малък двуостър нож към слабините му. Той дори не трепна.

– Е, сега вече съм твърдо убеден, че си падаш по мене.

Тя отдръпна ножа с объркано изражение и го прибра в жартиера под тънката си рокля. Възвърна бързо самообладанието си.

– По всяко друго време може би, но…

– … сега сексът не ти е приоритет.

– Понякога ми втръсва от секса. Особено сега. Всичко омръзва, когато ти се навира в очите от всеки ъгъл и билборд.

– Права си. – свива рамене той. – Е… ако някой ден ти се играе ролева игра на прелъстяване…

– Ти сам го каза, аз съм острие, не си падам по игрички.

– Хората се променят. Като се видим някой ден, пак ще си приказваме. И може би ще мога да ти изтъкна достойнствата на доброто вино.

– Нали знаеш репликата на Ханк Муди за виното?

– Знам. И ще оценя ако зарежем частта, в която си цитираме книжки и филмчета.

– Е… в такъв случай, какво ми остава освен да ти пожелая да се наслаждаваш на игричките си?

– Може би остава аз да ти пожелая приятно изкарване в токсикологията.
***
Двамата се насочиха към касата, платиха си, след което всеки пое по своя път с едно леко помахване.

Не се срещнаха повече.

Ала – ах, каква романтика! – всеки път щом тя видеше бутилка вино се сещаше за него. И всеки път когато неговият поглед се спреше върху кехлибарените отблясъци на уискито се присещаше за нея.

Глупава сантименталност, породена от алкохолни изпарения и стремеж към това, което не си имал.