Таксиметрови дневници: Любителят на вълна


!!!Предупреждение: Четенето на по-долния текст може да доведе до трайни психични отклонения и сексуална дисфункция! Четене на собствена отговорност! Моля, не правете това у дома!

Случи се в една дъждовна нощ през самотния октомври. Или може би беше ноември? Не съм съвсем сигурна, тези детайли са поизбледнели, със същия късмет може да е било декември или по-късно. Важното е че бе студено, а улиците бяха влажни и подгизнали като стаята, в която живеех във втори курс след като оставих една девойка да се къпе там за около половин час. Минаваше десет вечерта, а аз трябваше да се придвижа от скромната си квартира в чудния квартал Красна поляна до четвъртото измерение на китните блокчета в Младост. При перспективата за смяна на три вида градски транспорт, оредяващ по тия доби сумрачни, усещах как изпадам в депресия. Така че теглих едно здраве на алчността и икономията и се отправих към близката стоянка, където дебнеха жълтите хищници от една и съща фирма. Явно бяха приватизирали района до дюнерджийницата и тракаха алчно със зъби при появата на кой да е минувач.

Пъхнах се в първата свободна кола, изпречила се пред погледа ми, за да избегна настойчивото ухажване от страна на колегите му. Машинално издиктувах адреса и се заех да свалям ръкавиците си. Чак когато чух гласа му, обърнах внимание на това как изглеждаше шофьора.

Той: Студено ли ти е?

Вдигнах глава към него. Трудно ми е да определям възрастта на хората, но този по всяка вероятност отдавна бе минал петдесетака, че дори бе доста отгоре. Личеше, че и на младини не е бил красавец, но сега лицето му изглеждаше направо гротескно. А може би полумрака го правеше да изглежда такъв. Торбичките под очите и ироничната полуусмивка, сякаш запазена марка за професията му, дълбоките бръчки и сивата коса не намаляваха впечатлението за дърт коцкар.

Аз: А, не, всичко е наред. Просто навън е много студено, много бързо дойде тая есен.

По принцип никак не съм добра в така наречения small talk, винаги се чувствам под напрежение, когато пътувам с такси или се подлагам на фризьорски/козметични процедури. В такива случаи времето, трафика и светофарите са спасителни теми за убиване на двайсетина минути. В случая дори не подозирах към какви тъмни, дълбоки води ще ме поведе това невинно начало.

Той: Ако искаш, ще увелича парното.

Аз: Не, не се притеснявайте.

Той: Е, не може така, трябва да пътуваме комфортно.

Пресегна се към парното, като мимоходом почти докосна коляното ми през дебелия чорапогащник. Въпреки горното му уверение, започвах да изпитвам лекото пропълзяване на дискомфорта.

Той: Е как очакваш да не ти е студено като си тръгнала гола.

Преглътнах. Полата ми беше порядъчно къса, ала прикриваше по-голямата част от краката ми до коляното. Сакото бе достатъчно плътно, за да ме предпази от кофти климатични условия на първо четене. Пък и в крайна сметка за това се бях решила да се възползвам от услугите му, за да не зъзна по спирките. Обикновено отхвърлям такива коментари с пълно безразличие. Ала в случая коментарът бе съпроводен от разсъбличащ, любопитен поглед, от който се почувствах все едно съм в действително по магистрално облекло.

Аз: Няма страшно, аз много издържам на студ.

Естествено, щерка съм на неустрашимите северни ледове. Поговорихме още малко по неангажиращите теми, свързани с климатичните условия. Щом стигнахме Медицинска академия, красавецът реши да поеме инициативата в разговора и да ме хвърли в оркестрината.

Той: (с тъжна въздишка) Днес нямам късмет.

Аз: (небрежно) Що така?

Той: Цял ден возя само дами.

Аз: Че какво лошо има?

Той: Ми, с никоя не ми излезе късмета.

Ако пиех нещо в същия момент сто процента щях да се задавя. Огледах го още веднъж, за да проверя дали не съм пропуснала някой детайл в тъмното. Не открих липсващия елемент, така че заблъсках мозъка в стената на черепната си кутия с въпроса: „На какво по дяволите се надяваш?”

Не издадох с нишо смущението си, като му пуснах порция съучастнически смях. Част от мен изпитваше диво отвращение при мисълта за това как този старец се отдава на полови страсти. Другата част изпита парещо, дращещо професионално любопитство за това какво можеше да разкаже… или да си измисли. Без съмнение интересен типаж.

Аз: Е, ти нямаш ли си твоя дама?

Той: Е пък имам си.

Аз: Ами тогава?

Той не каза нищо, само се разсмя, сякаш му бях задала най-глупавия въпрос на света. Отговорих със същия овладян, съучастнически, почти приканящ смях. Като се замисля, при това ми поведение можех ли да се оплаквам, че той реши, че съм идеалния слушател за перверзните му историйки?

Аз: Викаш за разнообразие, малко?

Той: Много ясно. Абе, всъщност имаше една днес…

Аз: И какво за нея?

Той: Направо се беше навила да ми пусне. Така, хубаво си поприказвахме. Ама по едно време съвсем откровено се заговорихме за ебане.

Зачудих се що за индивид би искал да обсъжда нещо подобно точно с този шофьор. От друга страна що се отнася до секс, повечето хора са учудващо лицемерни и много рядко биха изкарали порнографските образи, дремещи из подсъзнанието му. Така че когато срещнат някой, готов да назове нещата с истинските им имена, може и да пропуснат симпатичната подробност, че не бе най-големия красавец.

Аз: Аха, и?

Той: Ама много откровено се разговорихме – както си трябва. Тя много се изкефи, даже май се подмокри. То няма лошо. Накрая я оставих на Окръжна болница и тя ми рече „Хайде да се качиш горе да пием кафе.” Ама аз нещо нямах желание.

Значи, не стига, че бе намерил някоя достатъчно сляпа и заблудена, за да се възбуди от мръсотийките му, че и да реши, че не му е по вкуса? Детското в мен не можеше да го преодолее.

Аз: Е защо я отряза жената?

Той: Бе да ти кажа… то всеки си има различен вкус… ама тя ми призна, че е бръсната. Пък аз така обичам жената да си има козинка долу… да можеш да си я погалиш, да има какво да пипнеш…

Гаранция, че ако бях и яла нещо щях да го върна върху пода на прекрасното му такси. Част от мен искаше да го помоли да спре. Явно перверзията ми е надделяла, щом очаквах да чуя всички детайли.

Той: И аз я питах, ти бръсната ли си? И тя ми призна, че е. И на мене ми мина мерака. К`во да ти кажа, жената трябва да е вълнеста, иначе не ми става.

Аз: Ами… щом те влече.

И малкото словоохотливост се беше оттекла от мен. Наистина не знаех какво следва да кажа или направя в такава ситуация. А той вече се беше развихрил в описанията си.

Той: А, чакай, чакай, просто трябва да чуеш това… няма такъв куриоз… хайде, ако искаш, ще отбия тук и ще спра брояча, че да не ти се навъртат пари.

Иха, че и бонус към това невероятно пътуване? Не бях много сигурна, че искам да слушам, обаче не мислех, че може да каже нещо, което да ме шокира повече.

Уви, грешах.

Той: Значи, качва се при мене едно момиче твоя възраст, на около двайсет и две-три. И аз знаеш ли какво й казах директно? Че искам да я целуна по путката.

Не, не, не! Не ми го причинявай, моля те! Това беше плача на инстинкта ми за самосъхранение, който се опитваше да запази психичното ми здраве. Любопитството се оказа по-здраво.

Аз: (изтръпнала от ужас) И тя?

Той: Ма тя си беше баш такава каквато обичам: с козинката, вълничката. Носеше такива чорапогащи и пола като тебе. Каза ми, че не била бръсната и аз й рекох, че искам да проверя. Даде да й пъхна под чорапогащника през бикините – имаше си вълничка дебела като пачка.

Хм, дали не е била французойка?

Ощипах се, за да се уверя, че не се намирам в някой безумен Линчовски сън. Уви, това бе суровата реалност. А шофьорът до мен бе в стихията си, потънал във влажния си спомен. Всеки момент очаквах да ми демонстрира радостта си като ми покаже пирятелчето си. За мой късмет, беше ми избрал само роля на слушател.

Той: И тука смъкнах седалките назад, че да може да легне удобно. Предупредих я като тръгне да се празни да ми каже.

Чакайте бе, това не е ли женска реплика?!

Той: Ама друго си е да лижеш вълнеста жена. Пипнах си я там, по козината, по клитора, и тя като взе: „Ох, ах.” И тя си се изпразни, и аз се изпразних покрай нея.

Да, детето в мен окончателно получи инфаркт. В последствие продължи с не толкова интересния разказ за някаква жена, която поел от Семинарията и която му обещала да му се обади, ала се оказала несериозна. Преди да се е увлякъл в още невероятни истории, овладях любопитството си чрез нокаут в мутрата, извадих нужната сума от портмонето, мисля, че дори не си поисках рестото. Измъкнах се в студената, есенна нощ и се постарах да се отдалеча максимално бързо.

Нощта те среща с всякакви странни персонажи. И до ден днешен за мен е загадка каква част от приказките му бе фикция и каква – реалност. Вероятно дори няма значение.

Остави ме!


Захвърлих цигарата върху асфалта и я смачках с дебелата подметка на кожения си ботуш. Знам, уважаеми, изключително грозен навик, издаващ липса на възпитание и ниско ниво на култура. Ала това е един от онези гадни, вредни привички от които не мога, и най-вероятно нямам желание, да се откажа. Също като навика ми да се тъпча с мазни бургери, оставяйки кетчупа да се стича по брадичката ми. Или като двете кутии дневно синьо Виктори с които обичам да изтезавам белите си дробове. Всички онези дребни неща, които те убиват.

Предполагам последното ми е остатъчен ефект от уестърните. А точно сега се чувствах като мрачен каубой, натоварен с тежка и опасна мисия. Предчувствах блудкавия вкус на загубата и въпреки това си слагах главата в торбата с настойчивия хъс на начинаещ самоубиец.

Тук е време някой от вас да се обади и да ме тресне обратно на земята. Бива ли чак такъв драматизъм при положение, че си говорим за един най-обикновен разговор?

Принципно сте прави.

Ама нали сме хора на изкуството… Трябва да пораздуем малко нещата, иначе няма да е интересно.

Дръпнах ръкавите на кожения си шлифер, свих рамене и се отправих към входната врата на сивия, панелен блок.

Пазех си тази дреха за специални случаи… а защо бях решила, че това е такъв, не мога да ви кажа. Просто трябваше да налея малко акъл в главата на едно объркано хлапе.

„Все едно пък ти си много зряла!”, щеше да процеди през зъби Яна… ако сега не лежеше свита върху леглото ми, надрусана от успокоителни и с подпухнали от плач очи.

За миг се зачудих от каква позиция да се заема с Алекс… ала не го бях виждала от онази нощ в дискотеката и нямах представа как стоят нещата. А на превъзбудената и болезнена гледна точка на Яна, през слюнки отровна ярост и токсични сълзи, трудно можеше да се има доверие. Така че успокоих мислите и съмненията си, вързах ги на въженце в ъгъла да кротуват и бутнах надрасканата, метална врата с разклатени панти. Щях да импровизирам със стратегията, щом се изправех лице в лице с него.

Още от входа ме лъхна парфюма на разложението. Уханния облак от кучешка пикня и човешки екскременти удари носа ми. Ако бях една идея по-чувствителна щеше да ми се завие свят от толкова много аромати. Но и в това ми състояние положението бе достатъчно неприятно. Край вратите на живущите бяха струпани на не особено спретнати купчини промишлени количества найлонови пликчета, чието съдържание варираше от гниещи остатъци храна до употребявани дамски превръзки и памперси. Някои от тях собствениците дори не си бяха направили труда да приберат при останалия боклук, а се въргаляха покрай тях. Сладко и естествено, за какво да се напрягат?

Прескочих една локва урина от неизвестен произход, за да се кача до асансьора. Докато чаках античното приспособление да се размърда и да се дотътри до партера огледах още веднъж, почти с професионално любопитство, аранжимента на общите части. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, та да се досетя, че обитателите на тази чаровна кооперация не са особени фенове на разделното събиране на отпадъците.

Свих рамене и с известен процент предпазливост дръпнах лекьосаната дръжка на асансьорната врата, чудейки се дали ще изляза жива от там. Всеки имаше право да мизерства колкото си пожелае, стига да не пречи на околните. А явно тукашните бяха постигнали перфектна симбиоза по отношение на деградацията си. Само едно не можех да разбера: как се вписваше чистника Алекс в тази обстановка – комбинация между изпаднало студентско общежитие и конюшня.

Какво ли ме очакваше?

Гарсониерата, която бе наел преди седмица се помещаваше на четиринайстия етаж. Още нещо, върху което умувах, докато стисках носа си, та да не се задуша от отровните газове, витаещи из асансьорната кабинка. Откакто го помнех хлапето изпитваше натрапчива фобия от височини. Явно беше решил да се разбунтува на всички нива. Логиката ми подсказа, че ще бъда силно шокирана… до колкото нещо изобщо можеше да ме шокира. Ритнах една празно кенче кока-кола, от което още стичаха капки черна течност, докато излизах от асансьора на желания етаж. Тук вече имаше приятно разнообразие – в дъното на коридора се мъдреше огромен прозорец, който разпръскваше сумрачната светлина на стълбищното осветление… доколкото изобщо успяваше. Сигурно последния път, когато някой си е правил труда да го измие е било в чест на абитуриентския бал на Тодор Живков. Иначе картинката беше същата. А, прощавайте, пропуснах да спомена, че си присъстваха задължителните елементи към всяка уважаваща се мизерна кооперация – грозните опити за графити по стените, драсканиците с всякакви художнически средства, задължителните надписи като М + Н ВНЛ (Тази абревиатура няма да е зле да се ъпгрейдне на Вечно Нещастни в Лайната) или ЦСКА/Левски/добавете името на някой футболен отбор по желание са боклуци. Някои от апартаментите бяха подсигурени с допълнителна, желязна врата.

Апартамент номер четиридесет, където се помещаваше Блудния син, определено не бе един от тях. Зачудих се колко ли може да плаща за тая дупка. Стоварих цялата тежест на пръста си върху звънеца, ала той издаде само нещастен, писклив звук. Затова се наложи да използвам цялата тежест на юмрука си, та току-виж съм се справила с високите честоти на гърмящата музика от другата страна на вратата.

След пет минути упорито чукане от моя страна, бях удостоена с внимание. Паянтовата врата се отвори от непозната мен девойка на около двайсет и пет. Дългата й черна коса се виеше около стройното й тяло като водопад от лъскави змийчета. Очите, които издаваха някаква азиатска връзка в родословното й дърво, бяха напълно безизразни. Очи на човек, който трудно се впечатлява. Мой тип момиче. Носеше перверзна униформа на медсестра с изрязано деколте, огромен червен кръст под напиращите й цици и касинка, кацнала върху гарвановата й глава. Бе се подпряла собственически на касата на вратата, зяпаше ме в очакване и не казваше нищо. Само от време на време всмукваше по-малко от цигарата си и издишваше право в лицето ми.

Да, определено нямаше да мога да позная Алекс.

Откакто го помня е изпитвал титаничен ужас от всякакви жени… особено от толкова фатални госпожици.

Дали пък не бях сбъркала апартамента?

Накрая, щом приключих клиничното изследване се изкашлях, хвърли й една привидно глуповата усмивка и се облегнах също така собственически на вратата, запалвайки си нова цигара.

– Здрасти. Алекс вкъщи ли си е?

Девойката извъртя презрително очи, обърна се назад и се провикна към вътрешността на гарсониерата. Гласът й бе гърлен, с неопределен акцент. Говореше сравнително добре български, но на моменти се усещаше накуцване.

– Не сме се разбирали за тройка. Трябва плащаш двойно, ако тя участва.

Отдавна не се бях смяла толкова. Хванах се за корема и се отдадох на неколкоминутен идиотски кикот. Младата медицинска работничка явно ме разбра криво и ме изгледа с неприязън. Почукваше с дългите си, червени нокти по проядената от дървеници рамка и се опитваше да пробие дупка в главата ми. От дъното на апартамента се обади сънен глас.

– А?

Минута по-късно чорлавият и бос Алекс се появи зад новата си приятелка. Носеше само дънки, които закопчаваше движение. Осъзнах, че за пръв път го виждам без горна дреха. Всъщност и за пръв път го виждах в женска компания, ако не броя себе си и Яна. Като ме видя очите му просветнаха и той извика с нетипично висок и дрезгав глас. Сякаш бе дъвкал пирони или бе изпушил цял стек кофти цигари.

– Карла! В какви филми ме вкарваш, а?

По дяволите! Къде изчезна болезнено срамежливото дете, което никога не гледаше хората в очите. С него и преди си бяхме близки, но никога не е бил толкова ентусиазиран. Даже доста пъти му бях изнасяла лекция, че ако си мънка под носа, не може да се сърди, че никой не го разбира.

– Няма страшно, маце. Карла е пич, обаче е консервативна. Прави го само с мъже.

Хайде бе, вярно? От къде пък си толкова сигурен?

За това пиленце тук може и да направя изключение.

Хора са предавали убежденията си и за по-малко.

На проститутката явно й беше все тая, така че се прозя демонстративно и протегна ръка към Алекс с демонстративен жест.

– Ми хубаво, ако сме приключили да ми даваш парите и да си ходя?

Алекс протегна ръка към задния джоб на дънките си, измъкна две-три по-дребни, смачкани банкноти и ги връчи на пищната мацка.

– Страшна беше, бейби. – лепна й една влажна, кучешка целувка. – Хайде пак следващата седмица, а? – погали я по деколтето, докато й подаваше някакво кожено яке.

– Ми, имаш ми номера. Ако искаш друга униформа, трябва се обадиш първо.

– Окей, маце.

По дяволите! От кога пък стана толкова отворен? Макар че от километри му личеше, че новата му увереност е по-скоро придобита, отколкото вродена. И все още прясна-прясна.

Докато момичето с униформата излизаше той я плесна по задника. Тя се извърна и го изгледа зловещо. А той от своя страна само й се ухили с цигара между зъбите.

Веднага щом милосърдната сестра се изгуби надолу по коридора той прехвърли вниманието си към мен и ме тупна здраво по рамото. Отскочих леко назад, изненадана от жеста му.

– Хайде бе, Карла, от кога чакам да се появиш насам. Съвсем ме забрави ти.

– Аз? Ти се покри и спря да отговаряш на обажданията ми. Счупих си телефона да ти звъня. – обясних му аз назидателно, докато пристъпях през прага.

– Е, аре сега, не издребнявай. Добре дошла в скромния ми дом.

Скромен бе твърде нескромно определение.

Както стълбището, и тук съвсем не бе като в петзвезден хотел. Липсваше мокет, килим или каквото и да е друго, което да прикрие грозния паркет и дупките по него. В ъгъла една тлъста хлебарка закусваше с остатъци от трохи. Алекс сграбчи някакъв чехъл и го метна по домашния си любимец. Не направи други усилия да отърве паразита от съществуването му. Трикрилият гардероб бе единствената мебел в предверието, носеше всички белези на старостта и дебел слой прах. Паркетът сякаш активира цял оркестър некадърни музиканти, когато стъпих върху него с тежките си подметки. Скърцането звучеше мелодично в сравнение с този звук.

Алекс ме поведе към стаята, която ползваше едновременно за кухня и спалня. Леглото, което още носеше белезите на страстните му похождения, бе постлано с влажни, лепкави чаршафи. Изглеждаше порядъчно разнебитено и се зачудих дали при една по-интензивна сесия няма да се разпадне. Бе ми се случвало в една квартира. Порядъчно неприятно.

В ъгъла бяха складирани мивка, пълна до горе с неизмити чинии. Върху мръсната готварска печка до нея, качена върху някакъв мърляв шкаф, се кипреше поръждясало канче. Хладилникът от времето на баба ми издаваше жални звуци.

Алекс бе метнал остатъка от дрехите и бельото си върху един изкорубен стол. Не почувства необходимост да разтреби, задето имаше гостенка.

– Сядай де, настанявай се. Аз много не съм готов за гости, ако беше звъннала да кажеш, че идваш, щях да взема някаква водка или бира.

Отвори хладилника, където се мотаеше само някакво парче отдавна мухлясало сирене. Сви рамене и отново го затвори. Изправи се и се облегна на мивката.

– Сори, нищо няма. Мога да ти предложа вода от чешмата, нескафе…

– Спокойно, не се хаби. – казах аз, като си избрах един не толкова трагичен стол. – И без това няма да стоя много.

– Аха. Ми, както искаш, ще се радвам някой път да дойдеш за по-дълго.

Изкусителна оферта.

– Аз обаче ще си направя едно кафе, довечера съм нощна смяна в бара и трябва да съм кукуряк. – Зае се да вари вода в ръждясалото канче. Би следвало да го предупредя, че е опасно, ала в това жилище пълзяха толкова потенциални зарази, че всичко, което кажех щеше да е излишно.

– С какво изобщо се храниш?

– Е, айде сега, Карла, точно ти ли ще ми четеш лекции по здравословно хранене? – Вдигна едната си вежда. – Каквото падне, бургери, дюнери, боклуци разни. Нямам и много време за ядене. Бачкам доста, че то си трябват пари.

– Мда, ясно. Затова ли си се свил в тоя бълхарник? – заявих му без капка деликатност.

– Добре бе, принцесо, не всички живеем в петстаен апартамент на центъра. Заплатата не стига за сносно жилище.

– Обаче стига, за да я пилееш по курви. – Дори и да се беше засегнал от явното ми заяждане, не го показа с нищо.

– Ама е много яка, к`во ще кажеш? Не съм и вярвал, че някога ще си легна с такова гадже… Пък и униформата… стопи ми мозъка.

– Ами, щом й плащаш, ако ще и да си джудже с брадавици, пак ще си легне с тебе. – Плеснах се по челото.

– Да бе, Карлита…

– Не ме наричай така.

– Окей, Карла! – натърти той, показвайки първите признаци на раздразнение. – Не съм вчерашен. Просто е приятно да си сбъднеш дългогодишна секс фантазия. – Замълча малко, извади кибритена кутийка от джоба си и си запали цигара, докато чакаше водата да кипне. – Знаеш ли, първият път, когато се възбудих беше точно от една медицинска сестра.

– Благодаря, че сподели.

– Не бе, сериозно ти казвам. Беше когато влязох в болница, за апендисита, в пети клас. Оная вещица, Констанца, после ме накара да си идвам сам с градския транспорт. – Махна с ръка, като да прогони неприятен спомен. – Там сестрата беше… най-милото същество от женски пол, който бях срещал. Не носеше униформа, както Киара преди малко, беше без грим и бижута. Ала то хубавото тяло си личи и през дълга престилка. Представяш ли си? – обясняваше ми това с такъв детски блясък в очите, че ми идеше да се изсмея. – Тя ми слага абоката, а аз се надървям. Не знаех какво става… и как не пролича под чаршафите. Едвам изчаках да излезе от стаята. И добре, че дядото, с който бях в една стая спеше като пън. Леле…

Леле… а мислех, че аз съм извратена.

– Трябва да се обадиш на Яна. – прекъснах мечтанитео му по добрите, стари времена, когато невинността му за пръв път е била опетнена.

– Ужасна, както винаги! – изръмжа той през зъби и духа пламъчето от кибритената клечка. – Аз тук ти споделям нещо, което не съм казвал на никого, дори на Яна… правя ти истински духовен стриптийз, а ти ме връщаш така към битовизмите.

Не обърнах внимание на циничната му забележка. Изправих се, избутах стола назад и се доближих до него с решителен израз на лицето.

– Виж какво… тя наистина е съсипана. Откакто си се изнесъл само плаче и спи… и то благодарение на успокоителните.

– Да свиква.

– Не ти отива да си толкова жесток.

– Карла, обичам те все едно си ми родна плът и кръв… обаче тука не му е мястото да се месиш. – Погледът в тъмните му очи бе непоколебим… макар да ми се стори, че нейде дълбоко видях трепване на несигурност. – И не ми казавй какво ми отива и какво не. Писна ми други хора да ми дават в тон живота. Независимо дали си ти, Яна, филанкашията, кой ще да е. Не сме вече деца.

– Адски е тежко за нея. Били сте заедно буквално през всяка минута от съществуването си, как мислиш, че й се отразява това, че буквално си я изтрил от всякъде?

– Оше една причина да не се виждаме известно време. – Той се зае да си приготвя кафето. Надяваше се да не забележа треперенето на ръцете му. О, добър актьор си, приятелче. Ала не достатъчно. – Толкова се бяхме срастнали един с друг, че… това беше някаква шибана, извратена симбиоза.

– Не е това начива…

– Абе, Карла, на тебе нормално ли ти се вижда брат и сестра над двайсет години да спят в едно легло и да се гушкат?

– Тънката ми мисъл, Алекс, е че като просто се преструваш, че Яна никога не я е имало, че не е съществувала, въобще не си помагаш.

– Да, и тя е направила толкова за мен, пък аз съм само едно тъпо леке, женчо, такъв, дето вечно го бият и тя трябва да го защитава. – Удари плота с юмрук и се зае да блъска по стената. Не му обърнах внимание. Прекалено тийнейджърско поведение. Още бе във фаза, когато имаше нужда да се бунтува на някого. – Писна ми! Мамка му, писна ми, не го искам повече.

– Алекс, знаеш, че тя просто те обича. Вероятно твърде много.

– Ти пък какво знаеш за обичта? Самата ти си ми споделяла, че вече не си способна да изпитваш каквото и да е.

– Преувеличаваш. – свих рамене аз и се протегнах към пакета с цигари. – Може да не знам що за животно е обичта. Знам обаче, че хората се сриват, като им отнемеш нещо толкова скъпо. И това виждам с нея. И не искам да я гледам как се самобичува.

– Зарежи я тогава.

– Такова хлапе си. Мислиш си, че става ей-така, някой вече не ти е необходим и го зарязваш.

– Абе ти не ме ли чуваш? Аз съм отделна личност от нея. Само защото ми е близначка и цял живот ме е пазила означава, че й дължа живота си.

– Изкривяваш всичко.

– Винаги е било така. Тя, аз и ти… сами срещу целия свят. Не осъзнаваш ли колко е патетично това? Самотниците, аутсайдерите, ние срещу тях. Винаги се е държала така все едно някой иска да ни навреди. А всъщност… тази стена между нас и останалия свят си е само в нейното въображение. И аз имах смелостта да я прескоча. – Внезапно ме сграбчи за ръката като в транс. – Не ми казвай, че не чувстваш същото. Не ми казвай, че не ти е писнало и на теб. И не са ли всички онези мъже, с които се чукаш начин да избягаш?

Оставих го да си изпразни фрустрациите и не се опитах даже да отговоря на нападките срещу личния ми живот.

– Виж… разбирам те. Знам и мотивите които те движат. Понякога Яна наистина е… трън в задника. Има всички отличителни белези на обсебващата психопатка. Не иска да пострадаш, обгръща те с тази нейна обич като хищно цвете, в опит да те спаси. Разбирам, че имаш нужда от лично пространство. Но не одобрявам начина по който го правиш. Ти самия си тотално неориентиран.

– Сигурно. Обаче нямам как да се ориентирам, ако сестра ми ми диша във врата нон-стоп. Съжалявам. Сигурно изглеждам като гадняр, но ако и тя изкара малко време далеч от мен ще й помогне да се оправи. Току-виж си намерила и гадже. Вместо да ми набиваш клинци в главата, що не поговориш с нея, така да й кажеш, че сексът не е нещо мръсно. И че ако го прави това не означава, че е курва. Сещаш се.

– Ха… – изтръсках цигарата си директно върху мивката му. Там така или иначе беше достатъчно мръсно. – Мислиш, че не сме говорили за това?

– Именно. Сори, Карла. Знам, че ни мислиш доброто, но го чувствам като необходимост. Трябва да съм далеч от нея. Инак пак ще ме впримчи в нейния свят. Задушавам се.

– Окей, пич. Просто… обаждай й се от време на време, колкото да й кажеш, че си добре. Става ли?

– Може би след време… – той не ме погледна в очите.

– Добре. Бях длъжна да поговоря с теб… пък и да видя жив ли си. Липсваш ми в часовете. – Насочих се към вратата, а той тръгна да ме изпраща.

– Да, и ти ми липсваш. Идвай когато можеш. Само се обаждай предварително, че да не попаднеш на интересна сцена. – Ухили се по момчешки.

– Ох… – За пореден път се убеждавах, че колко в по-късна възраст някой се отдаде на разврат, толкова по-детинско отношение има.

– Идвай и в бара, ще ти забъркам от специалния си коктейл.

– Окей, Алекс. А между другото… – обърнах се към него на излизане. – Поне рисуваш ли още?

Той махна пренебрежително с ръка.

– За какво?

– Как за какво? Това си правил през целия си живот.

– Да, по настояване на Яна. А не ми е страст. Хич. Като ще се откъсвам от нея, ще се откъсна по всички параграфи.

– Ей, пикльо смотан! – Нервите ми не издържаха и го приковах към стена с една ръка. – Можеш да казваш каквото искаш, да не се виждаш с Яна, да не се виждаш и с мен, да изчукаш всяка проститутка, до която се докопаш. Но не ми говори, че рисуването не ти е страст, защото това са пълни лайна, ясно ли ти е? Познавам те, изрод такъв!

– Я вземи се успокой.

– Ти тъп ли си? Някой ден ще си преодолееш къснопуберските драми и кризи, и ще осъзнаеш, че си изгубил толкова много време! Не ми противоречи, чуваш ли? – За първи път в живота си усещах нещо като гняв. Макар и в силно притъпена форма. Думите ми звучаха студено и премерено. – Знам какво можеш, глупако. – Посочих осакатеното си лице. – Мислиш, че съм забравила портрета, който ми нарисува като бяхме в десети клас? Е, не, не съм! Знам колко бе вложено в него. Знам, че бе едно от най-човешките неща, които съм виждала. Знам, че си първия, който погледна отвъд белезите ми и отлюспи най-горния пласт. Направи ми истинска духовна дисекция тогава. Не ми казвай, че не го обичаш. Просто не ми минавай с тия простотии. И бъди така любезен… ако ще ме лъжеш, поне не лъжи себе си.

С тези думи го оставих да седи край вратата със зяпнала уста, и побързах да се изнеса от царството на вонята.

Пред входа си поех дълбока глътка въздух и затворих очи.

В известен смисъл… Алекс беше прав. Писнало ми бе от вечните драми. Нямах нужда от всичко това. Уморително е, особено когато си буфер в море от несигурност и комплекси.

И въпреки това… те бяха още един порок от който не можех да се откажа.

Също като мазните буреги.

И като цигарите.

И като навика да смачквам догарящия огън под обувката си.

За добро или лошо, бях обвързана с тези двамата до живот.

Хората са странни… и шокиращо глупави./

Алкохолни диалози I


Засечка в супермаркета.

Тя – в очарователната възраст далеч от двайсет, ала все още не достигнала трийсет – избира със съсредоточеното изражение на колекционер измежду бутилките бърбън. В количката й гордо се кипри издълженото и елегантно, прозрачно тяло на бутилка водка. Същата отразява със своята девствена белота класния, леко перверзен и винен цвят на червения ром в съседното стъклено тяло. Най-накрая към веселата им тройка се присъедини и един достатъчно зрял господин с кехлибарена окраска. Сводницата им беше достатъчно привлекателна, ако изключим черните кръгове от безсъние под очите й, които прикриваше с тежка очна линия. Ръцете й от време на време потреперваха конвулсивно.

Той – привидно свеж, подхвърля ключовете си във въздуха и си подсвирква някаква мелодия. Звучи ужасно фалшиво без да се притеснява от това и парира всички изнервени погледи с небрежна усмивка. Подрежда сирената в количката си по цвят и произход. Спира се в алкохолната секция колкото да избере бутилка червено вино. Погледът му се плъзга върху сияйните обитатели в количката на съседката му по пазаруване. Тя вече е добавила няколко стекчета бира – за изтрезняване. Хапе устни като малко дете, на което му е даден свободен достъп до всички лакомства от сладкарницата. Чуди се какво още да избере. Той подсквирква по същия грозен и нестроен начин, облягайки се на количката с обработено движение и й намигна.

Нейното изражение… ами, такова липсваше.

– Парти, а? Нещо мъничко ми се вижда, сигурна ли си че ще ти стигне?

Жената с черна рокля свива неопределено рамене.

– Нещо подобно.

– Любимият ми отговор.

– По-добър не мога да ти дам. – почуква с нокът върху стъклото на една бутилка текила.

– Не че си длъжна да даваш обяснения на някакъв си там досадник в супера. Но все пак се надявах да си пряма.

– И защо?

– Приличаш ми на острие.

– Оригинално, няма що. – свива устни тя. – Как да ти кажа парти ли е или не, като аз ще съм единствения гостенин? А ще играя и ролята на домакиня. Е, поканила съм и гласовете в главата ми. Ала те са въздържатели и основно поддържат секция „Махмурлук.” Така че ще ги очаквам на афтър-партито.

– Да пиеш самичка? – проточва почитателят на изисканото вино. – Колко тъжно.

– Сигурно. Връщам се от сватбата на бившия.

– И какво от това?

– Имам зверска нужда се отрежа. Не просто да обърна някоя и друга чашка, нито да си оплакна сълзите и сополите в някое женско коктейлче с дружките ми. – Очите й просветват за първи път. – Като казвам отрежа, точно това имам предвид. Окончателно да срежа лентите на всякакви връзки с реалността и да се размажа като животно.

– Е, стига с тия грозни изрази. Да си виждала някога животно да се напива?

– Тъжно, mon ami, мозъкът ми направо се плацика от грозни клишета. Още една причина да се напия. Току-виж алкохолът ги унищожи.

– И толкова ли беше хлътнала?

– Не особено.

– Тогава… за чий ще си устройваш самотни алкохолни оргии? Не е моя работа, обаче… поне го направи защото ти искаш…

– … а не заради някакъв мухльо, на когото няма да му помня името ли?

– Щях да се изразя малко по-меко.

– Майната им на ефвемизмите. И на червеното вино. – сочи презрително количката му. – Като ще е гарга нека да е рошава. Алкохолът трябва да е твърд и категоричен. И като ти влиза да го усетиш навсякъде.

– Преди десет години вероятно щях да се смутя. Сега обаче ми е абсолютно все едно дали ме смяташ за женчо заради избора на ми питие. Вече отдавам повече значение на вкуса отколкото на ефекта. А само не ми казвай, че пиеш защото обичаш да усещаш вкуса на пирони в устата си?

– Че какъв е смисъла, ако го няма точно този вкус? – вдига вежди тя.

– Хайде да не цитирам клишенцата за кучето и задника му. Ако бях психолог, щях да вметна, че си внушаваш, че този вкус ти харесва. Колкото да си чиста пред себе си. А всъщност искаш нужния ефект.

– При което щяха да ме засърбят пръстите да те ударя с нещо.

– Майната им на психолозите, особено на самообявилите се такива. Така като те гледам… голямо момиче си. Ще ти спестя и това, че се връщам от там накъдето си се насочила. Ала само държа да вметна, че гледката на пияна жена е… грозна работа.

– Най-сетне да сме на едно мнение. – След кратко колебание добавя и текилата. – Точно затова си тръгнах от тъпата сватба. Не искам никой да ми гледа сеира. Намерила съм си идеалния разнебитен мотел, в който да изкарам четиридесет и осем часа на алкохолизъм, крясъци, повръщане и тропане по стените. После зверски махмурлук и дяволско главоболие. Само така мога да се изпразня от всички нелицеприятни емоции и да съм като нова в края на пътуването.

– Ха, като нова… Но щом те влече. Само да не вземеш да спретнеш римейк на Да напуснеш Лас Вегас.

– Хм, по-скоро си мислех за Изгубеният уикенд.

– Значи държиш на щастливия край, в който някой изтормозен типаж ще те измъкне от бездната и ще те спаси от самата себе си?

– В живота няма такова нещо като щастлив или лош край. Всички краища са отворени, защото водят към началото на нова история.

– Нова, нова, колко да е нова. Обикновено лош римейк на качествен филм.

– Уви… всяко повторение сваля по един пласт чар от предшественика си. Накрая дори тези традиции се превръщат в досаден навик.

– И пиячката ти помага да не го забелязваш?

– Не.

– Ами?

– Даже напротив, изостря сетивата ми. Е, след определено количество вече ги притъпява.

– Преди десет години щях да се самопоканя най-нагло, за да се възползвам от изострянето на сетивата ти, особено ако това означава, че си по-податлива на прелъстяване.

– Ха… ако не ме привличаш нищо не може да ме накара да те пусна между краката си. Особено алкохола. Нали знаеш – in vino veritas.

– Не вярвам в думи, особено от бойни мадами, обичащи да пият барут направо от бутилката.

– Тогава може би ще повярваш в действията? – С едно бързо движение се е озовала до него и вече притиска малък двуостър нож към слабините му. Той дори не трепна.

– Е, сега вече съм твърдо убеден, че си падаш по мене.

Тя отдръпна ножа с объркано изражение и го прибра в жартиера под тънката си рокля. Възвърна бързо самообладанието си.

– По всяко друго време може би, но…

– … сега сексът не ти е приоритет.

– Понякога ми втръсва от секса. Особено сега. Всичко омръзва, когато ти се навира в очите от всеки ъгъл и билборд.

– Права си. – свива рамене той. – Е… ако някой ден ти се играе ролева игра на прелъстяване…

– Ти сам го каза, аз съм острие, не си падам по игрички.

– Хората се променят. Като се видим някой ден, пак ще си приказваме. И може би ще мога да ти изтъкна достойнствата на доброто вино.

– Нали знаеш репликата на Ханк Муди за виното?

– Знам. И ще оценя ако зарежем частта, в която си цитираме книжки и филмчета.

– Е… в такъв случай, какво ми остава освен да ти пожелая да се наслаждаваш на игричките си?

– Може би остава аз да ти пожелая приятно изкарване в токсикологията.
***
Двамата се насочиха към касата, платиха си, след което всеки пое по своя път с едно леко помахване.

Не се срещнаха повече.

Ала – ах, каква романтика! – всеки път щом тя видеше бутилка вино се сещаше за него. И всеки път когато неговият поглед се спреше върху кехлибарените отблясъци на уискито се присещаше за нея.

Глупава сантименталност, породена от алкохолни изпарения и стремеж към това, което не си имал.

Лятно вино II: Телефон


 

Photo: Suffice the desire


Мъжът от автобусната спирка изруга на висок глас щом го изпръскаха първите капки дъжд. Няколко момичета в подрастваща възраст с видимо мургави кожи и златисти маратонки се изхилиха, все едно бяха прекалили с халюциногенните гъби, и се втурнаха напред с разперени ръце. Възрастна жена разтревожено разпери чадъра над къдравата си сива коса. Вероятно бе притеснена да не би капещата от небето вода да съдържа висок процент киселинност и да повреди безценните чушки и домати, сгушили се в платнените й торби. Бизнесдама с дипломатическо куфарче махаше раздразнено към жълтите таксита.

Дъждът бе от онези кратки, летни епизоди, прииждащи бързоструйно и оттеглящи се със същата скорост. Ала винаги всички засегнати тичаха като плъхове, изнизващи се на талази от потъващия кораб.

На фона на блъската се тълпа Дивна се разхождаше безсрамно лениво, с полюшваща се, грациозна походка. Винаги се държеше така все едно дори сивата, прашна улица бе официален подиум. Всяка крачка бе премерена, нямаше и едно излишно движение. По-извисените й приятелки й подмятаха, че подобно поведение на моделка-сексуална хищница е по-скоро смешно. Тя им се усмихваше по детски и изчуруликваше така невинно, че никой не можеше да се усъмни в това колко бе искрена.

–       Ами аз така си ходя.

Дългата й, вълниста коса прогизна от небесната влага и се залепи за тялото й. В ръка полюшваше голям плик налети, черни череши, допиращи се до бедрото й. Цялата бе мокра до кости, не носеше чадър или дъждобран, но това не я стимулира да се размърда.

Дивна не бързаше за никъде.

Огледа се и се усмихна саркастично към всеки от бързащите персонажи около нея. Обичаше да наблюдава хората и да си измисля истории за тях. Не всички от тях бяха за разказване, така че тя ги колекционираше внимателно в ума си. Може би трябваше да ги опише някой ден, ала винаги бе била по-добър оратор отколкото писател.

Обичаше да говори. Не както някои жени, които никога не спираха да бъбрят за всичко, преминало през ума им. Умееше да подбира точно това, което събеседникът би искал да чуе. Да извае речта си така че да грабне вниманието и да го задържи дълго след като гласът й заглъхнеше.

Ораторството й бе същото като походката: бавно, лежерно и елегантно. И все пак никой не я бе упреквал във флегматичност. Извисените дружки биха казали, че това се дължи на другите й физически данни. На което тя щеше отново да се усмихне, престорено глуповато, да се засмее с перлените си зъби и да пророни:

–       Сигурно е така.

Ефектът беше стопроцентов.

Изкачи се по стълбите по същия начин, без да се притеснява от това, че кожата й вече е настръхнала от студ. Никога не ползваше асансьор. Ежедневието й бе превърнато в серия от стараталено извършвани ритуали, от които не желаеше да се лишава. Макар и първата асоциация на повечето хора да бе „хаотична, неорганизирана и артистична”, Дивна силно държеше на подредбата в личната си вселена.

Не бе вманиачена на тема домакинска работа, но вършеше нещата по определен начин и не бе очарована от идеята за промени в него.

Остави чантата си на закачалката в коридора, накисна пращящите от тъмен сок череши в купа студена вода и се отправи към банята като бавно сваляше всяка дреха от оформеното си тяло. Обичаше да се разхожда гола из апартамента си, като не винаги съобразяваше да спусне пердетата. Мисълта, че някой може да наблюдава действията й от другата страна я забавляваше.

Тайно се надяваше наистина да има такъв човек.

Пъхна кремавата си кожа под горещите струи на душа. Докато си нанасяше от шоколадовия душ-гел не пропусна традиционния си интимен масаж. Тънките й пръсти се заровиха между бедрата й и се заиграха със сатенените гънки на влагалището. Подпря гърба и раменете си на теракотените плочки на стената, като остави душа да гали гърдите и корема й с изгарящите си капки.

Засили ритъма, впи зъби в меките си устни и изръмжа тихо като дива котка.

За пореден път подсъзнанието й тъжно отбеляза, че не бе срещнала мъж или жена, които да я докоснат така както тя умееше да докосва себе си.

Не знаеше защо е така.

И не се чувстваше горда или недостижима от този факт.

Само леко объркана.

А това не можеше да изличи разкошното свършване.

Изми старателно зъбите си.

Не обичаше да се отдава на любимите си плодове, ако по зъбите й лепнеше остатък от каквато и да е друга храна.

Изплъзна се от банята, а лъскавите змии на току-що измитата й коса погалиха приятно кожата на гърба й. Разходи се пред огледалото, докато триеше водата от себе си с огромната пухкава хавлия.

От огледалото й намигваше по-скоро чаровна отколкото красива жена със заразителна усмивка и подчертано невинно излъчване.

Още откакто бе малка и когато за пръв път се озова пред отражението си Дивна дълго и напоително се взираше в момичето от другата страна. От тогава я мъчеше въпроса каква е връзката между това, което вижда в огледалото и човека от реалността. Дали не е просто някаква странна илюзия, подхранвана от измамното, езерно гладко стъкло. Зяпаше се учудено по снимки (а тя бе от онези хора, които изглеждат различно на всяка фотография). Те още повече подхранваха усещането й за нереалност. Затова и земните удоволствия означаваха толкова много за нея, подхранваха идеята, че е истинска и я има.

А хората мислеха, че се разучава така старателно от суета.

Какво пък.

Ако знаеха истината, щеше да е доста по-зле, последния етикет, който желаеше бе „въздухарка.”

Нахлузи къса, прозрачна нощничка върху стегнатото си тяло. Дантелата предизвика приятни тръпки по гърдите й. Отправи се към кухнята, където котката й уви пухкавата си опашка около крака й.

Пое една от измитите, сладки череши, разкъса плътта й със здравите си зъби и по обикновено розовите й, ефирни устни се разля тъмночервена кръв.

Облиза я, а върхът на езика й закачи нежно плода и костилката. Измърка от усещането, предизвикано в тялото й от изкусителния сок и остави дръжката в една чинийка.

Тъкмо щеше да се заеме да отървава малките, черни прелъстителки от опашките им, когато телефонът й звънна.

Дивна се усмихна, а тази й усмивка бе дестилирана от каквато и да е невинност.

Знаеше кой се обажда.

Затова се оттегли в просторната си всекидневна, простря мократа си черна коса върху възглавничките, настани стъклената купа до себе си и надигна леко нощничката си.

Чак тогава отговори на настойчивото обаждане.

–       Винаги се бавиш толкова много. – Гласът отсреща можеше да принадлежи както и на старец, така и на нетърпелив младеж.

–       Щеше ли да ме харесваш толкова много, ако винаги ти вдигах на първото повикване?

–       Вероятно не… и все пак понякога ми се иска да имам послушна малка робиня, която да изпълнява всичко, което й кажа.

–       Ще се отегчиш на първата седмица.

–       Не бъди толкова сигурна. – Засмя се и след кратка пауза продължи. – Кажи ми какво правиш сега?

Дивна се зае да му описва как е облечена, за най-черните череши, които копнее да прокара през клитора си преди да ги остави да проникнат в устата й.

–       Има ли сметана покрай теб?

–       Знаеш, че не обичам сметана. Смешна отживелица.

–       Нямаш вкус.

–       А ти си банален. И шампанско ще поискаш още малко.

–       А защо не?

–       В моята къща шампанско се пие само от специални гости, директно от делтата на домакинята.

–       Това покана ли е?

–       Не знам, ти как мислиш?

–       Може да го разтълкувам и така и да се възползвам от тази тъй щедра домакиня. Сега обаче искам да чуя за това как си играе със себе си.

–       Не би ли искал да гледаш вместо да слушаш?

–       Езикът ти, драга ми Дивна, е по-изкусителна змия и от най-качественото порно.

–       Тези ласкателства са по-празни и от касичката на начинаещ просяк. Щастлив си, че съм достатъчно суетна, за да ти позволя да ме залъжеш.

–       Мокра ли е?

–       Не, но сега ще навлажня пръстче и ще го прокарам внимателно по нежната й цепка, докато засмуквам една от черешките. – Тя сгуши телефона в сгъвката на рамото си и се зае да изпълнява това, за което говореше.

Половин час мръсни приказки по-късно най-сетне постигна целта си и изтръгна едно стенание от него. Винаги я предизвикваше със своята сдържаност… и я караше да се чувства несигурна. Когато всичко, с което разполагаш е един глас, по който да се ориентираш, всичките сетива се активизират.

За Дивна усещането бе почти като секс със завързани очи в тъмна стая.

Окуражена от успеха си тя пусна фантазията си на воля и словопотокът се изля в синхрон с влагата по нежната кожа между бедрата й. Излишното вече парче плат около напрегнатото й тяло бе захвърлено на пода.

Отхапа от една череша и размаза сока й по цялото си тяло. Търкаше месестата част на плода в гърдите си, след което разтвори долните си устни и пъхна няколко от черешите дълбоко вътре в себе си.

Стоновете от другата страна наподобяваха на стъпки в тъмното, по които напредваше до сърцевината на общото удоволствие.

И въпреки това, когато оргазмът й достигна връхната си точка и се отпусна изтощена я обхвана същото усещане за празнота и безпокойство.

Същото както когато погледнеше в огледалото и потъваше в пропаст от неизвестни.

Несъответствие между образ и звук.

–       Ще те видя ли изобщо някога?

–       Ще съм ти интересен ли, ако ме видиш?

–       Да се обзаложим?

–       Всичко е далеч по-секси именно когато е далеч от мен.

–       Много красиви неща ще загубиш по този начин.

–       По-добре, отколкото да загубя магията, която си причинявам с теб. Никоя друга жена не може да го направи по същия начин, дори и ти на живо.

–       Не би могъл да го знаеш. – Дивна пусна игривия си тон, въпреки че не й беше весело.

–       И ти си като мен. Сама си призна, че удоволствието от теб самата надвишава стократно това, причинено от някой друг. За какво ти е тогава заместител?

–       Защото е реален.

–       Реалността е въпрос на гледна точка.

–       Звучиш като шизофреник.

–       Може и да съм… аз съм просто един глас… не бъди сигурна дали искаш да познаваш човека от другата страна. Лека нощ, Дивна.

Тя остана дълго да се взира в телефонната слушалка.

Докосна лицето и косите си.

Чувството за нереалност трайно се настани в костите й.

Имаше нужда от опровержение.

Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.

Ситуации: Сексуално-лирическо срутване


I

Слънчев ден.

Птичките пеят, пчеличките се гонят, цветенцата цъфтят, индивидите от женски и мъжки пол се гледат стръвно. Потъркват се един в друг в градския транспорт, под претекст, че няма място. Момичетата усещат нечии нахални ръце под полата си. Звънък шамар от нежни пръсти и дежурното „Простак!”. Щастлива усмивка на идиот по лицето на натрапника.

Напрежението от потиснати и напиращи желания жужи във въздуха, подобно на рояка от близкия кошер.

Две млади същества се подчиняват на разбеснелите се хормони в малка стая в Студентски град. Ала независимо от разцъфтялата, разгонена природа, подтикваща ги с всеки елемент към съвокупление, нещата не вървят по план. Той пипа неопитно, хили се несигурно. Тя го гледа отегчено, рисува с очи по тавана, и от време на време го драска по раменете, колкото да имитира някакво действие.

Тя: Хайде де, няма ли най-сетне да свършваш? Краката ме заболяха.

Той: Ееее… ма много си студена…

Тя: Като няма кой да ме разгорещи.

Той: (изправя се) Ми то така няма смисъл, по-добре нищо да не правим.

Тя: (изляга се настрани и се завива с тънкия бял чаршаф) Хубаво.

Щом не последва никаква реакция, разочарования момък се отправя към банята. Няколко минути по-късно полудрямката на девойката е прекъсната от невинния въпрос, отправен от другата стая.

Той: Какво да го правя кондома?

Тя: (изправя се, поклаща леко голите си гърди) Как какво да го правиш?

Той: В тоалетната ли да го хвърля?

Тя скача, увива се с чаршафа и с бойна крачка се отправя към банята. Лицето й е почервеняло, тялото – внезапно изпълнено с липсващата по-рано страст.

Тя: Ти нормален ли си бе? Как така ще хвърляш презерватив в тоалетната, акъл имаш ли?

Той: Ама… къде тогава?

Тя се плесва по челото, сграбчва ненужното парче латекс от ръката му и го мята в кошчето. После се връща в стаята си, награбва дрехите му на неспретната купчина. Отваря вратата и ги захвърля навън. Той стои и гледа със зяпнала уста.

Тя: Какво ме гледаш?! Вън!

Той: Ама… какво…

Тя: Ти освен друго явно си и глух? Вън!

Нахвърля се върху него и го изтиква към вратата, ползвайки старателно изострените си нокти. Взаимни псувни и викове. Рицарят на кондома е изхвърлен позорно до дрехите и бельото си пред вратата. Две минаващи девойки с лекции и папки под мишниците се подхилкват и го подминават.

Още крясъци през вратата.

Никакъв отговор.

No love, no sex, no respect.

Отвън жегата го удря.

II

Мръсна хотелска стая в центъра на града.

Петминутна страст, ознаменувана от преждевременна еякулация върху чифт напрегнати цици.

Въздишка, подобна тази, която се отронва от гърдите на работник след тежък полски труд.

Той: Аз… съжалявам.

Тя: (кимва разбиращо) Няма проблем, след малко ще е по-добре.

Той се изправя от леглото, сяда върху изтърбушения фотьойл и си пали цигара. Всичко в него е унило и сбръчкано от разочарование. Тя обува бельото си и изчиства лепкавата течност от настръхналата си кожа с мокри кърпички. Той пуши и зяпа през прозореца, като имитира мисловен процес.

Той: Спи ми се.

Тя: Хайде сега, спяло му се, преди малко хич не ти се спеше. Пък и ми дължиш услуга, сещаш се.

Посяга към дрехите си, за да отиде до банята. Внезапно той я прорязва с една единствена реплика.

Той: Искам да си ходя.

Тя: (извръща се с възмутено изражение) Моля?!

Той: Ми не мога повече. Имам емоционален проблем.

Тя: Значи сега не можеш, а? А преди малко кой настояваше да ходим на хотел! Това ли беше всичко? Това ли е най-доброто на което си способен, а?

Той: Ама извинявай, какво да направя. Казах ти, имам емо…

Тя: Въобще не ме интересува зарязало ли те е гаджето, страдаш ли по жена си! Това си е твой проблем! Жалък…

Тя изскача навън в коридора, боса, бясна и незадоволена. Пред банята се блъска с друг обитател на дупката – някакъв едър тип с прошарена, рошава брада и провиснали дрехи. Усмихва й се, казва й нещо на френски. Изпитва силното желание да си го изкара върху него … дори и хрумват един два порно варианта.

Накрая махва с ръка и предпочита да се измие.

Плюе в мивката, сграбчила я с две ръце и поглежда към зацапаното огледало.

Блудкаво отвращение и омерзение.

Връща се в стаята, той я засипва с още помиярски реплики.

Нека не се обясняваме.

Ключът под вратата и кой от къде е.

Никога не се обаждай повече.

Омерзение и грандиозен провал по всички показатели.

III

– Какво желаеш? – пита го тя с мила усмивка, настанена на колене върху леглото. Роклята й е рацъфнала около нея като камбанка. Бюстът й прилича на едва загатнат цитат под деколтето. Той не я поглежда, взира се в краката си с тъпо отчаяние. Тя се чуди какво става.

Той: Не знам.

Тя: Е как така не знаеш, всеки нещо го възбужда, всеки нещо го подлудява. ТЕБЕ какво те подлудява. Трябва да знам.

Той: Наистина не знам.

Тя: Объркваш ме.

Той: Аз съм си сбъркан.

И с това се приключва въпроса. Всякакви опити да пробуди поне искрица интерес и тръпка се издънват като в черна бездна. Също като да крещищ на някой от другата страна на пропастта и да очакваш да те чуе.

Гледа като изгубено момче и въздиша депресирано.

Тя маха с ръка отегчено, не й прави впечатление.

Нито е първия, нито последния, който минава през живота с класическите шаблони „сбъркан съм” и „сърцето ми е разбито и не мога повече да обичам”.

Вместо това се отдава на критика.

Стаята й, роклята й, начина по който носи косата си.

Всичко това бива подложено на дисекция.

Най-накрая си поисква чукане.

Не.

Тъпо, безразлично ебане без лубрикант, без смазка, без вазелин. Така, помежду другото. Без любовна игра.

Каква любовна игра, като любов няма?

Искрата е умряла.

Тя: (дърпа се) Няма да стане така.

Той: Хубаво. Аз си отивам.

И наистина го прави.

Тя си сипва огромна чаша с водка и дълго пуши до прозореца, докато слуша звука от двигателя му.

Нищо не е останало.

Само разни далечни двойки, които се срещат, сблъскват се и се отблъскват като шизофренични атоми. Всеки – затворник на своята вселена, обсебен от своите си драми, травми, въздигащ ги в култ.

А ебането е просто начин да увеличат стените на личната си капсула.

Без любовна игра, моля, без възбуда.

IV

Той я посреща на гарата, кисел и раздразнителен като ранно ноемврийско утро. Бяха се виждали веднъж, от тогава комуникацията помежду им течеше в скрити и не толкова скрити еротични послания. Щяха да празнуват заедно студентския празник… и много повече.

По някаква причина обаче в днешния ден се държи като жена. Капризна и изнервена жена в цикъл. Псува без причина, движенията му са резки и груби, сарказмът му на моменти преминава в чиста злоба. Първоначално поема сака й, после й го връща.

Той: Я си го носи сама! Да не съм ти виновен аз, че си донесла толкова багаж. Ми сама си го мъкни.

Тя: (свива рамене) Да съм те карала да ми носиш чантата?

Той: Ма аз съм кавалер.

Засмива се. Продължават през центъра на града, а той не спира да мърмори като обрана попадия и да обяснава как го занимават с излишни глупости. Той е прекалено интелигентен за допълнителни курсове и каквито и да е други. Тя го пита какво точно включва работата му.

Той: Какво да ти обяснявам на тебе, ще схванеш ли нещо?

Тя: Може да опитам.

Той: Прекалено си тъпа и проста.

Тя се смее в лицето му. Колкото повече му се смее, толкова повече се опитва да я обиди. Тя го зяпа със стоическо безразличие и се прозява демонстративно.

Тя: Е, да, тъпа съм, признавам си го. Не може всички да са умни като теб.

Той: Ми много ясно, много съм повече от тебе.

Сядат в кафене. Тя си поръчва ром с горещ шоколад.

Той: Какво ли да очаквам от теб, естествено, че ще си поръчаш нещо извратено.

Тя: Безалкохолните типове да мълчат.

Той: Ех, майна, как си се кефя бе, майна, колко съм груб.

Разделят се малко по-късно. Тя има приятели в града и ще ги види. Вечерта се уговарят да й звънне, за да се намерят. Не изгаря от особено желание да празнува с него, но пък й е любопитно да наблюдава мъжки цикъл.

– Аре… ма тя гарата е в другата посока, ма. Их, че си неориентирана.

Вечерта той не се обажда. Тя му звъни, а той не си вдига телефона. С всяко позвъняване в ухото си се молеше да не дочуе мазния му глас.

Почти въздъхна с облекчение.

Приятелката й бе бясна.

Изкара празника заедно с нея и компанията й.

Доста по-добре, отколкото евентуално би го изкарала с него, дори с включен стриптийз и белезници.

Няколко седмици по-късно й се включи в чата, за да й обясни как точно в онзи ден мрежата на Глобул била паднала и той не могъл да се свърже с нея. Иначе искал да си я води у тях.

Тя: Е нали бях тъпа и проста, какво стана изведнъж?

Той: Ама аз кога съм ти ги казвал тези неща?

Тя вдига вежди и спира да му отговаря.

Няма нищо по-отблъскващо от женско поведение у мъж.

А понякога провалът крие в себе си победа.

Christian woman: Грях


Type O Negative – Christian Woman

Forgive her
For she knows
Not what she does….

–       Ей, кукло, искаш ли да се повозиш?

След като не получи отговор или поне презрителен поглед, шофьорът на немития от месец Фолксваген промърмори под носа си едно „Курва!”, изплю се през стъклото и отпраши с мръсна газ.

Вървящата край пътя млада жена едвам местеше покритите с резки и малки ранички крака. В ръцете си стискаше чифт безполезни мръсни обувки на висок ток, без самата да знае защо. Зениците на инак сивите й очи се бяха разширили до край и погледът й силно наподобяваше на зомби от кой да е треторазреден филм на ужасите.

Олюляваше се, гаденето прокара зловонния си дъх през червата й чак до хранопровода и устата й. Но не можеше да повърне.

Вървеше несигурно, с подчертано накуцване, ала не се спираше.

Трябваше да продължи.

Не че знаеше къде отива, но… веднъж спреше ли, нямаше да може да стане повече.

Гривата от гарвановочерна коса в момента по-скоро приличаше на нескопосано свраче гнездо. По цялото й лице бяха размазани очна линия и засъхнала семенна течност, силно подобни на маска. Разкъсаната клубна рокля едвам прикриваше нещо от покритото й с белези, синявици и контузии тресящо се тяло. По бедрата й се спускаха тънки струйки кръв, а при всяко движение все едно я пробождаше нажежен до червено кинжал.

Като онази глупачка, Малката русалка, проблясна нещо подобно на мисъл в изключилия, аварирал мозък.

Между месестите й гърди се люлееше дребно златно кръстче, единствения спомен от дома й. Вероятно баба й би захвърлила онези омразни сатанински обувки (но тя надали би ги носила) и би се хванала за кръстчето като за спасителна котва.

Щеше да намери сили и упование в символа.

Ала внучката не вярваше в символи.

Те не бяха нищо повече от кръгли, бели камъни по които да пристъпва предпазливо, докато търси пътя назад в тъмното.

Един вид пътна карта.

Тя водеше към началото.

При една стена.

Едно момиченце, коленичило в молитвена поза.

И един железен кръст.

 A cross upon her bedroom wall.
From grace she will fall.
An image burning in her mind.
And between her thighs.

Откакто се помнеше разпнатият мъжки образ висеше на стената срещу легълцето й. Гледаше я, докато спи, посрещаше я щом сутрин отвореше очи. Баба й редовно коленичеше пред него вечер и се молеше дълго, почти в транс. Целуваше го със сухите си, безкръвни устни. Внучката често стоеше до нея, за да се учи на молитви. Понякога старата жена караше детето в бялата нощничка да се докосва с устни до желязото.

Още тогава по тялото й преминаваха онези пратени от Дявола греховни тръпки.

Но как би могло да е грях докосването до тялото Христово?

За нея този предмет бе пъти по-реален дори от спомена за собствените й родители. Две бледи сенки, които ако изобщо бе съхранила в паметта си, бе благодарение на множеството албуми с чернобели снимки, подредени хронологично.

Но не ги възприемаше като истински, а като неясен отенък от сън, който й се е присънил отдавна.

За разлика от това желязо, плътно и тежко под тръпнещите детски пръсти.

Баба й я възпитаваше в строг, аскетичен режим с определени правила, спартанска дисциплина и пристъпи на срам и отвращение от тялото и функциите му.

Как бе покълнал в нея този див хедонизъм й бе напълно непонятно.

Вероятно сухата старица би казала, че е прокълната и че

и че е грешна до мозъка на костите си, дори в кръвта си.

Бе се опитала да изкорени лошата й природа чрез пост и молитви, чрез лишения и други радикални средства.

Накрая бе предала Богу дух с прострени настрани ръце и обърнати очи, подобно обладана от демон.

„Прости ми, Боже, провалих се!”

Йоанна не знаеше защо започна всичко.

Но си спомняше перфектно момента, в който възбудата за първи път се пробуди в нея и подаде главата си над повърхността като митично, морско чудовище.

Току-що бе тръгнала на училище и представите й за света се сблъскваха с тези на останалите. Не бе приятно изживяване.

Често плачеше скрита на ръба на леглото, вперила очи в образа на кръста – милостив и всеопрощаващ, благ и сериозен. И докато го наблюдаваше, сякаш се опитваше да реши гатанката на Сфинкса, усети влагата между краката си.

Първо се уплаши да не се е изпуснала отново.

Миналата седмица отнесе жесток пердах от баба си за това гнусно деяние. Гърбът още я болеше и не искаше още едно наказание.

Но скоро се увери, че не бе това.

Парещото усещане бе приятно, и в същото време нетърпимо, плачеше да бъде облекчено. Постепенно се разля по кръвта й, тежко като олово и също така отровно. Уплаши се да не е хванала треска. Само веднъж се бе чувствала по този начин, когато вдигна четиридесет градуса температура и едва я спасиха.

По някакъв праисторически инстинкт ръката й посегна към белите й гащички под нощницата. Срамът я изгаряше почти толкова силно, колкото и желанието, ала малкото й, крехко тяло вече не издържаше на това жестоко напрежение. Усети меките, потънали във влага и мъзга гънки, за които баба й говореше с такова отвращение. „Мръсно място, мръсно, гнусно!” Търкаше ги неумело, а усещанията взривиха чувствителните й сетива.

Бе толкова уплашена, че изпита желание да избяга и да се скрие зад полите на баба си.

Ала друг инстинкт, този, за самосъхранението й подсказваше, че последната щеше да се разяри още повече от това, отколкото онзи път, когато се напишка в леглото си.

Затова захапа дребното си юмруче, за да не извика от смесените чувства.

Болката и удоволствието си казаха своето и скоро първият оргазъм в живота й бе факт.

После дълго време не смееше да се погледне в огледалото, обладана от чувство за вина. Предусещаше, че е направила нещо непростимо, че се е осквернила в очите на Господ. Та именно Той бе станал свидетел на грехопадението й.

Усети, че и баба й я гледаше по по-различен начин.

Нощем сънуваше изгарящите пламъци на Ада и се събуждаше разплакана и с раздирано от викове гърло.

Баба й се притесни за трескавото същество, но вместо да го заведе на лекар предпочете да посетят църквата. Там свещеникът я напръска със светена вода. Заяви, че ще й мине.

Йоанна не смееше да го погледне в очите, да погледне към олтара, не се чувстваше достойна.

A dying God-man full of pain.
When will you cum again?

Before him beg to serve or please.
On your back or knees.

Не мислеше за скверното дело и не посмя да го повтори, въпреки че на няколко пъти тялото й отправяше същите послания. Надяваше се, че ако повече не се поддаде, може да бъде опростена.

Но кръвта вода не става.

И малко след като проля първата си менструална кръв, изкушението отново победи крехката й воля и гордост. На скоро бе навършила дванайсет, но изглеждаше твърде зряла за възрастта си. Формите й подсказваха бъдещо разцъфване на женственост, макар чертите й още да бяха детски. С изключение на прекалено сериозните сиви очи.

Въртеше се между влажните си чаршафи. Беше лято, кръвта й гореше, а хормоните й се биеха с разума като побеснели кучета срещу разгонени котки. Тежката, бархетна нощница, с която баба й я принуждаваше да спи и ужасното бельо я задушаваха, подобно на тежка ризница.

Усещанията от онази позорна нощ се възвърнаха.

А парещия поглед от стената я подлудяваше.

Нали баба постоянно й обясняваше как Бог бил любов? Тогава… чувствата й не би следвало да са грешни или нередни, нали? Мисълта се вмъкна в мозъка й като отровна змия и не се измъкна преди окончателно да я тласне към следващото й отчаяно действие.

Освободи се от дрехите си пласт по пласт, за да застане гола и молеща пред олтара на греха си. Бледата лунна светлина, кацнала на прозореца, освети призрачното й, млечно тяло. Подобно на статуя, с черен, кадифен мъх между краката и едвам напъпили гърди.

Сякаш се видя за първи път.

Думите на баба й избледняха като далечен фон.

Йоанна пресегна нежната си ръка към желязото от стената. Натежа й, наложи се да го обхване и с двете, за да го откачи от гвоздея.

Излегна се на мекия килим, единствената наистина хубава вещ в монашенската килия, която трябваше да бъде „детска стая”. Отметна назад тежката си, изпотена коса, разтвори бедрата си и опитно го насочи между краката си, сякаш знаеше. Сякаш го бе правила хиляди пъти. Древната памет на плътта протегна костеливата си ръка през вековете, за да насочи ръцете й. Гърдите й се надигаха и спускаха, едвам си поемаше дъх от вълнение и страх.

Стегнатата, тясна цепка между краката й се възпротиви срещу тежкото желязо. Йоанна изтръпна от режещата болка, страхът, че може да се е наранила сериозно я прониза като тънка игла. И въпреки острото, неприятно парене и спазмите, разтърсили всяка нейна клетка, не можа да се спре. Пръстите на едната ръка пъхна между разтворените си устни, за да заглуши стоновете от болка, а с другата продължи да вкарва кръста още по-навътре. Белият килим се обагри в девствената й кръв.

Не издържаше повече.

Удоволствието все още не бе дошло, когато възбуденият й, болезнен крясък отекна из къщата.

Преди да реагира баба й вече бе нахлула в стаята й, с изпънати, уплашени черти. Целият й страх се обърна на ярост, когато осъзна срамното положение, в което бе заварила любимата си и единствена внучка.

Тънките й пръсти се насочиха към устата й, огромните й черни очи се наляха с червена, фосфоресцираща светлина.

Йоанна усети как реалността се сгромолясваха върху нея и побърза да издърпа кръста от плувналата си в кръв и влага вагина. Но това не я спаси от последвалото я наказание.

There’s no forgiveness for her sins.
Prefers punishment?

Would you suffer eternally
Or internally?

–       Уличница! – старицата я сграбчи за косата и й зашлеви най-жестокия шамар, който някога бе получавала. – Мръсно дяволско изчадие!

Не изпусна кичурите й от желязната й хватка и завлачи изтощеното от болка и неутолена възбуда тяло по пода. Йоанна бе изгубила всякакви съпротивителни сили.

–       Как не изпита капка срам, блуднице! Да оскверниш тялото Христово!

–       Бабо… – внучката шепнеше като умираща, думите едвам се откъсваха от трескавите й устни. – Бабо … прости ми.

–       Прошка? За прошка ли ме молиш, курво вавилонска? Трябваше още навремето да те изхвърлят, още като се роди. – Влачеше я безмилостно и в яростта си й отскубна кичур от косата. Йоанна изкрещя от болка, ала това не трогна сърцето на старицата. – Казах й на майка ти, че си нечиста.

Влязоха в мрачната стая на баба й, място, където на Йоанна бе забранено да влиза. За първи път разбра какво правеше Дора, когато се заключваше там и отвътре се чуваха приглушени викове.

–       На колене! Да не си мръднала!

Настаяни я върху тежките дървени дъски и я принуди да захлупи лицето си върху пода. Отметна черните й коси и със задоволство нанесе първия удар от камшика.

–       С болка, кучко, само с много болка и лишения можеш да изкупиш греха си!

Бичът изплющя върху нежната й кожа, оставяйки тънки следи като от леко порязване. Все едно върху нея бяха изсипали куп бръснарски ножчета. А неукрепналото й тяло още не бе свикнало да понася подобно свръхнатоварване. Колкото по-силно пищеше момичето, толкова по-жестоко я шибаше баба й.

–       Само така ще се спасиш от Ада, мръснице! Мълчи и търпи, чуваш ли!

Вече светът се разпадаше пред очите й.

Съзнанието й милостиво се изключи, за да й спести по-нататъшния ужас. През годините, докато траеше траура й, старата католичка се бе усъвършенствала в телесното наказание, за да овладява своите собствени телесни нужди.

Но Йоанна не го знаеше.

Затова в мозъка й се образува отвратителна утайка от срам и вина.

Последното, което чу малко преди да припадне бе:

–       Нека Господ ти прости, Йоанна! Аз няма да мога.

For her lust
She’ll burn in hell.
Her soul done medium well.

All through mass
manual stimulation
Salvation.

Остатъкът от юношеските й години премина под знака на камшика. Баба й не я хвана в прегрешение втори път, ала остана вярна на думата си. Никога не й прости и се стараеше да й го показва непрекъснато. Искаше да е сигурна, че внучката й ще запомни завинаги жестокия урок, затова го повтаряше периодично.

Железният кръст бе скрит на тавана и тя никога повече не го видя.

Колкото и нелепо да бе, се чувстваше така, сякаш са я разделили от любовника й и дълги нощи се взираше в празното място на стената, преглъщайки мълчаливите си сълзи.

Старицата знаеше, че няма да живее вечно, от известно време ракът разяждаше неумолимо вътрешностите й.

Когато се връщаше от училище, Йоанна често я заварваше в компанията на свещеника от църквата, в която баба й ходеше. Слаб, изпит и облечен в черно, той силно наподобяваше на монах от средновековната инквизиция. Светият отец я зяпаше с присвити очи и тя можеше да се закълне, че вижда злокобна усмивка по устните му.

Веднъж дори подочу част от техен разговор.

–       О, да, бабо Дора, няма страшно, там добре ще се погрижат за момичето. Ще й изкоренят всички вредни мисли.

Йоанна за първи път усети тъпа, пробуждаща се ярост. Как така бе споделила нещо толкова лично с този непознат? Нима грехът й бе чак толкова непростим, че заслужаваше подобно публично унижение? Защо направо не го бе обявила в националната телевизия. Или още по-добре, на площада, пред всички. Заключена в прангите и оплювана от всички. Защо не, така и така бе започнала, нека падението бъде пълно!

Дора се стараеше Йоанна да е винаги облечена във възможно най-размъкнати дрехи, по-подходящи за нея самата и категорично й забраняваше да носи къси поли. Поради това дори и да желаеше не можеше да съгреши. Момичетата я заобикаляха с презрение, а момчетата я пренебрегваха, като не си правеха усилията да скрият отвращението си.

Но един от тях явно умееше да вижда под повърхността. Носеше му се славата на хулиган, на прага от изключването, редовен снабдител на алкохол и трева в гимназията.

Последния човек, който би проявил интерес към свлечена зубърка като Йоанна.

Наивна що се отнасяше до мъжките намерения, не усети как я хвана в капан по време на един свободен час.

Тъкмо излизаше от дамската тоалетна, когато момчето, с което не си бе разменяла и една дума я сграбчи за китките и я притисна в ъгъла.

–       `Айде да не ми се правиш на светица, а? Виждам как ти шарят очичките. – Прокара ръка по широката й, бяла риза с разгаряща се похот в погледа. – Само малко ще си поиграем, к`во ще кажеш? Никой няма да разбере.

А Йоанна бе парализирана от ужас и противоречиво желание. Знаеше, че трябва да е обидена и отвратена, да иска да го отблъсне, да се разкрещи и да избяга. Обаче протестът бе замръзнал в гърлото й, а грозната, потискана страст изпълзя в кръвта й като вирус.

Искаше да го остави да направи каквото пожелае с нея.

Срамът вече не вършеше работа като защитна преграда. Тя стоеше там, замръзнала и покорна като робиня, зяпаше го в очите като хипнотизирана.

Разумът я блъскаше като камбана в слепоочията, но не бе достатъчно силен, за да я подтикне към действие.

–       Добро момиче! – той се изсмя противно и победоносно, докато разкъсваше копчетата на ризата й. – `Земи си купи нек`ъв по-секси сутиен, тоя е като от хиляда деветстотин и балканската, баси. Ох, ама си знаех, че си с готини цици.

Момента, в който започна да мачка гърдите й и протегна ръка, за да разкопчае ципа си бариерите й щракнаха отново на мястото си и тя се дръпна като опарена.

–       Не! Пусни ме!

–       `Що, ма? Преди малко много ти се искаше, на бас, че си пуснала и топлата и студената вода.

–       Не искам, остави ме! Това е грях! – Йоанна се сви върху мръсния под на тоалетната и се разтресе в страшни спазми. Очите й се бяха разширили докрай и всеки момент щяха да изхвръкнат.

–       Грях ли? Ти нормална ли си? Баси, от коя планета падаш? – Понечи да я сграбчи за косата и да я довлече до себе си. Постави ръката й върху отворени си цип. – Я не ми ги разправяй тия, ми ела да посвириши малко.

Дълго сдържаните й писъци се освободиха и кандидат-мачото се стресна не на шега. Въпреки че бяха в междучасие, имаше достатъчно сеирджии по коридорите, а той вече се бе забъркал в достатъчно проблеми.

Отблъсна я грубо, закопча се и се оттегли с позьорска походка.

– Не ми се чукат луди.

Все пак бе просто петнайсетгодишен пикльо.

А щяха да минат години преди Йоанна да се осмели да потърси физическа близост с друго човешко същество.

Грехът все още горчеше твърде много и прогаряше белега си като дамга върху самотните й дни и нощи.

Натрупаният гняв скоро щеше да се взриви.

To be continued

One-night stand



–       Здрасти, как я караш?

–       Ъ, добре съм. Тъкмо се прибрахме от лекции и сега ще вечеряме.

–       Ахам… Аз ти се обаждах, да вземем да излезем нещо. Да пийнем, или нещо друго.

–       О, сори, много сме уморени. Аре някоя друга вечер, ще ти звънна?

–       Добре, няма проблем, ще се чуем.

***

Вътрешностите ми се свиха още по-навътре, докато натисках бутона за прекратяване на разговора. От гърдите ми се изтръгна неопределена въздишка, а блудкавата буца на отчаянието започна да си пробива път през възпаленото ми гърло.

Дяволите да ги вземат!

Постоянно бях заобиколена от всякакви приятели, приятелчета, познати и други подобни индивиди.

Но опре ли ножа до кокал повечето се разбягваха като пилци.

Особено в кризисен момент. Е, не че човека, с когото разговарях си имаше идея колко е важно за мен да не съм вкъщи.

И все пак…

… в един момент осъзнаваш, че имаш куп имена в телефонния указател и никой, с който да се напиеш от мъка.

Отчаянието ме заля като вълна от помия. Не до толкова, че да се разплача, но достатъчно тежко, за да седя на ръба на леглото с леко приведени рамене, тъп и отсъстващ поглед и зараждащ се ужас в дълбините на стомаха ми.

Мамка му, още една вечер в тази стая, сред четирите свиващи се и разпускащи стени на кибритената кутийка и щях да откача.

Още една вечер сред шепоти на сенки и любовни думи, обстрелващи ме като куршуми от другото легло.

Не мога да повярвам.

Точно аз да хвана фобия от прииждането на нощта.

Знаех си, че в момента, в който изгася лампата противните, предателски сълзи ще дойдат – неканени, нежелани и натрапчиви. Като бивша любовница, която се опитваш да разкараш упорито, ала тя увисва на шията ти като тежък питон.

Не мога, не мога, не мога да остана тук, по дяволите!

Явно уловила отровното ми отчаяние, девойката от другия край на стаята предложи небрежно.

–       Можеш да дойдеш с нас.

Не ми трябваше втора покана.

***

В градинката до блока на Медицинския университет с ярък неонов надпис отгоре.

Стояхме прави край пейките и олющените детски катерушки, всеки стиснал по една пластмасова чашка. До краката ни кротко почиваха бутилка водка и почти празно шише от кола.

Отказах предложеното ми безалкохолно и директно разлях по хранопровода си блажен гълток Мери Джейн. Течността приятно опари езика ми и прокара огнената си пътечка по органите ми. За първи път от доста време насам усетих нещо като тръпка. Не исках да я разводнявам.

С нищо.

В никакъв случай.

Огнената вода срещу гнусното, гангренясало отчаяние.

Човекът срещу мене – привлекателен самец с тъмни, търсещи очи – изказа възхишението си от умението ми да „пия чиста водка”.

Другите момичета си я подслаждаха с количка.

Аз се ухилих широко и вкарах още една доза на екс.

Задавих се леко, но после почти веднага си налях още една чаша.

Чудесно.

Поне никой не ме спираше.

А колкото повече зяпах самеца срещу себе си, толкова повече в главата ми нахлуваха еретично-еротични мисли.

Не го бях правила преди.

Не че защото не е редно, не че защото бях „добро момиче”, просто … не ми беше стила.

Добре че са вътрешните бариери, че ако не бяха те… до сега потенциала за лудост и зверската похотот, къкреща в мен щяха да са ме съсипали.

Просто не правех така.

Обаче вече ми бе писнало.

Пред очите ми се стелеше червено-черна мъгла.

Колкото повече водка си вкарвах, толкова по-малко ми пукаше.

Всъщност в онази нощ похотта и страстта бяха на последно място.

Несъществуващи прашинки в отровната гозба отчаяние, болка и алкохол.

Исках да ги излея върху някой.

Приличах на змия в любовен период, изпитваща настървено желание да хапе.

Понякога човек просто иска да бъде обладан, с надеждата, че тласъците навън – навътре ще му помогнат.

Бях готова.

За пръв път излязох с ясната цел, че търся секс.

И го получих.

Е, дали това исках?

Нямаше значение.

***

Атакува ме още преди да е изтекла първата песен.

Танцувах в обичайния си неадекватен маниер, подсилен от това, че вече водката заваляваше движенията ми.

Все тая, не бяхме участници в мюзикъл или балетен спектакъл.

Грацията не бе това, което подпалваше слабините ни.

Не знам какво видя в мене.

Не знам и аз какво съзрях в него.

Сигурно просто сме си били удобни.

Атакува ме с търсещия си влажен език, а аз не останах по назад и го пенетрирах с впити нокти в раменете му.

Засмуквах го жадно в себе си, търсеща нещо, за което да се заловя. Тръпка, желание за живот, зверски глад за изживяване.

Отмъщавах си.

Играех си с възбудата като малко дете и чувството бе завладяващо.

Той се смееше, не се отделяхме един от друг, единствено за да си допием водката.

Добре че бе тя, иначе временно придобитата ми увереност щеше да се разпадне като къща от карти.

Ръцете му шареха по тялото ми.

Лежах отпусната на канапето.

Не можех да повярвам какво ми се случва.

Така или иначе тръгнах по посока на лудостта, за да видя къде ще ме отведе.

А то бе така брутално ясно – между чаршафите.

Или на най-близката пейка.

Усмихваше ми се все едно се влюбва.

Смешна мисъл.

Бяхме на ретро парти, пускаха Gangsta Paradise, той ме зяпаше право в очите и ми припяваше.

От което на мен ми стана още по-смешно и нелепо.

Във всичките ми представи за скоростни взаимоотношения, романтиката като елемент бе ампутирана.

Дали правеше усилия да се държи романтично, защото… все пак така се очакваше? Това искат жените?

Песни на ушенца, цветчета, лигави филмчета, да им отварят вратите, да им носят багажа?

Нямаше нужда.

Нека прескочим цялата интродукция и да минем на съществената част, ще спести нерви и за двете страни.

По едно време явно вече не можеше да се сдържа.

– У вас или у нас?

***

– Как го предпочиташ: по-бързо или по-бавно?

Идеше ми да се изсмея. Все едно бяхме в закусвалня.

Какъв дюнер ще желаете, госпожице: малък, голям или XL?

– По-бавно.

– Ще опитам… – целува ме задъхано, докато ръцете му обработват меката и разтекла се от влага плът между краката ми. – Но първия път винаги го правя по-бързо.

Първия път?

Нима ще има втори?

Колкото повече ме чукаше, толкова повече осъзнавах, че не мога да го приема.

Гадеше ми се.

Беше добър… обаче проклетия ми ум бягаше нейде настрани.

Не искаше да е там.

Какво правиш, когато не искаш да си сам… но и не искаш да си с друг?

Елементарно, one night stand – перфектно решение на вашия проблем.

Без лекарско предписание, да се ползва с презерватив, в противен случай може да се появят нежелани странични ефекти.

Като таен плач в банята.

***

–       Какво има? Я, я, какво става, по дяволите?

–       Извинявай.

–       Не, не, моля те, ако проблемът е в мен…

–       Не е в теб, разбираш ли.

–       Не, не искам да те карам да се чувстваш зле. Хайде, ако трябва ще те заведа у вас.

–       Не!

Гадните сълзи вече избликнаха.

Не трябваше да е така. От друго място трябваше да изтече влагата.

Fail.

Сгуших глава в рамото му и го помолих да остана.

Стаята ми щеше да ме довърши окончателно.

Помоли ме да се успокоя и да му кажа какво не е наред.

Изпях си личната драма, звучаща нелепо и тъпо като синопсис на скапан филм, който никога не бихте гледали.

Тъпа история за тъпи хора, лутащи се като малоумни бели мишки.

Той също имаше драма за споделяне.

Трябваше от това да ни стане по-леко.

Болката да ни обедини, общите ни терзания да ни сближат по някакъв начин.

Но не било писано. Така става само в нечии болни мозъци.

Отчуждението ни проряза като нож, макар да лежахме плътно сгушени един в друг.

– И ти какво, излезе само, за да получиш нещо за една нощ?

Дори не бе нужно да му отговарям.

Вече знаеше отговора.

Любовният махмурлук ни заля дълго преди алкохолният да си е свършил работата.

Лежахме заедно, но всеки в своята вселена, завинаги отцепени един от друг, всеки сърбащ сам собствената депресия и чоплещ в персоналните си рани.

Outside the dawn is breaking.

***

Събудихме се рано. Подчертан хлад, във въздуха и в жестовете помежду ни.

Имаше лекции същия ден и се изнесохме към университета, потънали в мълчание.

Почерпи ме с черно кафе за сбогом и ми пожела чао с обиграно и подчертано безразличие.

Не че очаквах да е нещо друго.

Пък и имах ли право?

Не можех и не исках да се сърдя.

Вървях в хладната утрин, под бодливите очи на слънцето, с подути бедра и клепачи.

Кафето горчеше по устните ми, в главата ми се блъскаха в камбани.

А светлината пред мен танцуваше, докато ефектът от болкоуспокояващите бавно премина.

„В крайна сметка всеки избира как да се спаси… или да намери някаква временна утеха, колкото да изпита нещо.”

Мъдри мисли.

Не ми вършеха работа.

Изгревът поразително ми напомняше на болезнено слънчево изгаряне, докато пътувах към отровната тишина на стаята.

Бойното кръщение бе приключило.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.

Нимфоманката: Кулминация


Touch my milklike skin
Feel the ocean
Lick my deepest
Hear the starry choir

Rip off this lace
That keeps me imprisoned
But beware the enchantment
For my eroticism is your oblivion

Old love lies deep you said
Deeper shall be the wound between your legs

Nightwish – Nymphomaniac Fantasia

Дамян

Невероятно е как понякога ловецът и неговата плячка сменят местата си.

И колко трудно можеш да различиш кошутата от пумата. Особено когато си млад, глупав и самоуверен. Когато наблюдаваш света и виждаш само първия му план – външните белези. Никога не би ти хрумнало да се гмурнеш по-дълбоко, нали?

Първият път когато я видя бе преди две години, в едно кафене, където хищниците водеха впечатлителните си жертви и хвърляха прах в очите им под формата на романтични символи. Понякога се срещаше и някоя самотна самка, чакаща да бъде уловена.

Така я видя и Дамян за първи път – стоеше край прозореца пред огромна чаша горещ шоколад и вперила поглед в нижещата се тълпа навън. Плътните й, леко открехнати устни веднага привлякоха вниманието му. Както и разсеяните й, замечтани очи от черно кадифе.

Първата мисъл, която му мина през ума, бе че ще е лесна.

Момичета като нея му бяха специалитет – романтични, наивни, витаещи в кули от захарен памук, реещи погледа си в очакване на белия кон и прилежащия към него принц. Не бе трудно да ги залъжеш.

Всъщност, вече не му бяха интересни. Но тъй като току-що се бе отървал от поредната бракотърсачка реши, че му се полага една лека победа.

Тънката й, бяла рокличка разкриваше симетрични форми, които нямаше как да не уважи. Ръцете й си играеха с някакъв скицник. Дамян се ухили се вътрешно при мисълта какво ли крие по страниците му: кончета, принцеси, замъци, слънчеви пейзажи, цветенца и други инфантилизми.

Доближи се и я помоли да й направи малко компания.

Тя прие с охота, подпря се на лактите си върху стъклената масичка и се зае да го разучава.

Каза му, че се казва Серафима и той използва случая да похвали ангелската й хубост. Дълбоко се съмняваше това да е истинското й име, но така или иначе нямаше да се жени за нея. Пък и добавяше особена тръпка във флирта, все едно се бяха запознали на бал с маски.

Тя му хвърли от загадъчните си полуусмивки и му обясни, че би могла да е и паднал ангел, тъй като по произход името й означава „огнена”. Той улови нежната й ръка, поднесе я към устните си и се зае да ги целува един подир друг. Серафима не се възпротиви, напротив, усети как по тялото й плъзва ток и хапе устните си, като че да се овладее. Учуди го бурната й реакция, момичета като нея обикновено се стряскаха от такава проява на интимност.

–          Честно казано, слабо ме вълнува произхода ти. Важното е че си слънчева… а огънят винаги е привличал жадното око.

Непознатата се наведе към него и му прошепна:

–          Кажи ми, приятелю, какво е огъня по своята същност? – Охо, и псевдофилософка. – Знам, че е двойнствен. Но какво надделява в крайна сметка: топлината… или изгарянето?

В погледа й се появи нездрав пламък, докато прокарваше пръсти през косата му и ги спускаше към раменете му. А Дамян усети нелепо, почти ученическо вълнение и жар в слабините. Прииска му се да избяга, тъй като нещо в тази персона го озадачаваше. Ала стисна зъби, удържа на предизвикателството и се наведе към нея на свой ред.

–          Зависи от тебе, ангелче.

–          Може и да съм демон.

–          Кой да ти каже… – отметна паднал кичур от косата й. – Именно това ти казвам, зависи за какво ще предпочетеш да използваш огъня. Можеш да лекуваш с него… или да го оставиш да те унищожи… заедно с другите.

–          А нима имаш избор? Аз мисля, че има импулси, закодирани в нас, които са по-силни от свободната воля. Като стихиите. Те просто се случват.

–          Човек винаги има избор, и винаги се насочва към пътеката, която го влече по-силно. Останалото са оправдания.

–          Да се обзаложим? – И тогава го задуши с най-дългата целувка през живота му.

Останалите събития се изнизаха на принципа на доминото. Възбудата го атакува толкова яростно, че трябваше да я има още тогава. Първият им път беше същия като в онази нощ – странична улица, тъмни ъгли. Някакъв клошар ги гледаше с иронична усмивка. Серафима ни най-малко не се смути, това сякаш още повече я разпали.

Хотелска стая. В края на нощта вече бе напълно изтощен и разпаднал се на съставните си части. А тя искаше още, сякаш колкото повече получаваше, толкова повече я дразнеше. Вместо да я задоволи.

Заспа от изтощение, а последната гледка, която помнеше преди да затвори очи бе нейния образ. Стоеше пред него върху двойното легло с мокра от пот коса, обезумяла от желание и с пръсти, заровени между бедрата.

Събуди се с тежка мускулна треска.

Нея я нямаше.

Както и портфейла с документите му.

От тогава все едно бе вкаран в една и съща ситуация. Тя се връщаше, за да му се реваншира, изсмукваше силите му и си отиваше.

До кога?

Серафима

Пътувахме с неговата кола през тъмната нощ. Аз само стоях на мястото на шофьора и с привидна леност му давах напътствия накъде да кара. Почти бях изгубила разсъдък от влагата между краката ми и повишената ми от възбуда температура. Но за сега се контролирах, не исках да попилея потенциала, който ни предлагаше нощта.

Умът ми работеше трескаво и ми бе трудно да се отпусна. Помежду ни цареше мълчание, а аз не изпитвах необходимост да го изпълня с думи. С него не ми се налагаше, не беше нужно да прибягвам до обичайния си репертоар, можех да държа колекцията от маски скрита.

Знам, че никога няма да му принадлежа изцяло, ала въпреки това ми е слабост… сигурно за това не спирам да се връщам към него. Докато толкова други са останали назад по магистралата на живота ми, като забравен багаж по пътя. Колекция от спомени, разпиляна зад рамото ми.

Не съм войнстваща феминистка, която събира разбити сърца или потрошени от секс пишки, не ме разбирайте погрешно. Но аз не мога да се спра. Не мога да съм друга. Вероятно рано или късно това ще ме погуби. На този етап от живота ми е по-силно от мен.

А той… ами, каквото и да си говорим, въпреки цялата му привидна разкрепостеност и нрав на ловджийска хрътка, е дълбоко традиционен. Няма да приеме да ме дели с други. По време на бурните ни срещи съм надничала достатъчно в тъмните му ъгълчета. Знам на какво е способен. За това и се появявам в живота му на интервали, да му дам време да укроти яростта си.

Егоистична ли съм?

Навярно.

Сигурно след време никой няма да се връзва на уверението ми, че не го правя нарочно. Но сега най-важното е тази нощ.

Аз следвам течението, той следва мен.

Вечният омагьосан кръг.

Охранителят ни вмъква в претъпкания клуб преди останалите, които чакаха на виеща се като змия опашка. Бяхме се чукали преди няколко месеца и ми дължеше услуга. Усетих жаждата в погледа му, ала се престорих на приятно разсеяна. Тази вечер му бях чужда.

Тълпата бе толкова сгъстена и заредена със страст, че нашата взаимна влага бе като прашинка или догарящо парченце жар. Краката ми трепереха, сърцето се блъскаше в гръдния ми кош като разярен звяр. Болката от неутоленото желание стана още по-осезаема при досега с другите, нагорещени тела. Усещането за анонимност бе като наркотик на екстаза, от който някой ми е бил свръхдоза.

Пръстите му потънаха в горните и долни устни, а ханшът ми се впи в твърдото му тяло. Гърчех се с нестройни движения и притисках извивките си към неговите, докато навлизаше в дебрите на пещерата ми. Какъвто и да бе, определено знаеше как да разпали и без това болезнената ми чувствителност. Зъби в меката плът на шията ми, моите нокти в неговия гръб.

– Харесва ли ти това, мръснице? – шепне ми отмъстително в ухото, докато вкарва езика си в него. – Сто процента би искала целият свят да те гледа, докато го правиш? Една огромна сцена само за теб и пулсиращата ти…

Вече не дочувах какво ми говореше.

Преглътнах малкото въздух, който ми бе останал. Не ми се губеше дъх в думи, за това просто притиснах ръката му между слабините си.

Имитирах дивашки, езически танц, докато той се свлече между краката ми, за да обере соковете от подутите ми устни. Отметнах глава назад, а пред очите ми заиграха променливи, преливащи се светлинки. Чувствителните зони на тялото ми горяха, а сетивата ми надхвърляха допустимите граници. Проклет дявол! Вече нямаше нищо друго освен пламъка, който ме поглъщаше.

Пумата в мен изрева по време на кулминацията и заби челюстите си в източника на удоволствие, само и само да го увеличи.

Дамян се изправи и сподели любовните ми сокове в сладка целувка. Виждах как едно момиче с лъскави коси от брокат наблюдава играта помежду ни. Възбудата й бе очевидна, ала тази нощ щеше да бъде разочарована. Размахах пръст срещу нея в знак на отрицание, докато кавалерът ми набираше нагоре роклята ми и се плъзгаше в подгизналата ми пещеричка. Тя ме изгледа с дива омраза, а аз й подарих похотлива усмивка. Малката се нацупи и ни обърна гръб.

Междувременно нажеженият до бяло оргазъм изтезаваше тялото ми, сякаш ми бе пуснат електрически ток. Болката и удоволствието се сляха в едно, а тласъците му разкъсаха теснотата между бедрата ми. Впи устни в моите, за да не ми позволи да извикам и да задържа удоволствието колкото се може по-дълго.

Не знам дали бяха минали двайсет минути, или няколко часа по време на тази сюрреалистична сцена. Знам само, че адското удоволствие се запечатва в ума ми, и всеки път щом самотата ме победи и докара сълзи на страдание в очите ми, ще си я спомням.

Понякога си мисля, че заради такива моменти живея.

Лъскави мъниста сред броеницата самотни нощи, в които лудостта ме притиска и ме кара да се скитам на посоки в търсене на задоволство.

Излязохме от задната врата на клуба, смеещи се и щастливи като двойка луди тийнейджъри, измъкнали се под носа на родителите си.

Качи ме на капака на колата си и продължи да ме чука като обезумял.

Металът успокоява разпалената ми кожа.

–          Някой ден ще ме довършиш. – крещи ми яростно Дамян. – Убиваш ме.

–          И двамата ще умрем. – смея се аз, докато разпалвам огъня помежду ни. – Аз сигурно ще си отида по-бързо от теб.

–          Тогава нека умра заедно с теб. – Трепва от смущение, ръцете му замръзват върху дупето ми. Знае, че подобна реплика повече подхожда на поболяло се от любов девойче. Изкарала съм го от контрол, за това бързам да го върна към позицията на ловец.

–          Хайде стига с драмата! – Кръвта му влиза под ноктите му. – Обладай ме все едно няма да има утре!

To be continued