Бял косъм


Случва се в съвсем непосредствена, дори банална атмосфера.

Една сутрин просто разресваш косите си пред огледалото, или разкарваш залепилите се косми от яката на палтото си. Може би очите ти още лепнат от нежелаещия да си отиде сън. В първия момент не осъзнаваш и си мислиш, че мозъкът ти играе трикове.

Разтъркваш клепачи, наплискваш подпухналото си от умора лице и се взираш по-внимателно в лъскавата повърхност на огледалото.

Да, без съмнение, там е. Лъскав и самодоволен в белотата си.

С фалшиви претенции за мъдрост.

Честит ви първи бял косъм, дами и господа. (Бръснатите и естествено оплешивящи може да не четат остатъка от този текст, надали ще усетят драмата и вътрешния конфликт в душата на лирическия герой).

В първия момент се чудиш „Какво, по дяволите? Това не трябваше да се случва поне още няколко години! Прекалено млад и незрял съм. До вчера изстисквах тийнейджърските си пъпки пред огледалото, а днес… И какво следва, пусто да остане, какво следва?”

Уважаваният от мен Стивън Кинг го е казал добре. Повечето от нас си мислят, че винаги ще останат на деветнайсет и се оставят на коварната илюзия, че времето е пред тях. И после [цитат] „От къде дойдоха тези бръчки? От къде изникна това глупаво бирено коремче? По дяволите, аз съм само на деветнайсет.”

Да, мили приятели, времето не е спряло.

Не ставаме нито по-умни, нито по-млади, нито по-гениални с всяка изминала минута.

Особено ако изпаднем в плен на идеята, че сме безсмъртни, ще се наливаме с нектар и ще смъркаме амброзия заедно с боговете.

Белите коси, бръчките и първите признаци на остаряване са просто мили и симпатични post-it бележчици, с които природата, Господ или каквото и да е там над нас ни напомнят за нашата преходност.

Чудя се дали Батори не е полудяла точно по този начин.

Представям си я, тази стръвна бивша Лолитка, в обятията на поредния любовник. Червени коси, преплетени върху възглавницата.

Протяга дългата си, бяла ръка и застива от ужас, когато сред морето на сладострастната си грива съзира хилещото се в лицето й послание от старостта.

Часовник, който бавно отброява остатъчните мигове от красотата й.

Понякога, както при добрата стара Лиз, това отприщва вълна от лудост и желание да хапеш от тялото на младостта с кървави устни.

А при други води до смирение и помъдряване.

Трети свиват рамене и си казват, че така или иначе ще се мре… откъсват косъма или го боядисват.

Четвърти се отдават бясно на разкрасителни процедури, обхванати от див ужас. Тъжно е когато си толкова болезнено зависим от имиджа си, вместо да се забавляваш с трансформациите му.

Общо взето, няма значение как ще приемеш факта, че един ден от теб няма да остане нищо друго, освен прах.

Този ден неминуемо ще дойде.

До тогава не си губи времето да се взираш с ужас в белите си коси.

Защото докато се усетиш, може да дойде време за последното ти пътуване.

А колко от нас са готови за него?

Отговор: Никой.

Нямате време за всичко. Но пък можете да използвате това, с което разполагате.

Photo source: http://img3.visualizeus.com

Review:Между краката (Entre las piernas) 1999


Entre-las-piernas-[Between-Your-Legs]-(1999)-_01

Image by newhousedesign via Flickr


Реж. Мануел Гомез Перейра, с участието на: Виктория Абрил, Хавиер Бардем, Кармело Гомез, Виктор Руеда

Ако има някой, който умее да вплита секса и смъртта в едно по толкова завладяващ начин, да те сграбчи за гърлото още от самото начало и да държи дъха ти в ураганна кино-целувка до края, несъмнено това са братята испанци. Още от първите кадри на Между краката усетих как ме залива суровото очарование, чувствено и в същото време толкова реалистично         , че подпалва всеки сантиметър от плътта, възбужда всеки мозъчен нерв. В отделния детайл се крие толкова много еротика и послание, най-дребните жестове са заредение със сексуално напрежение и карат гледащия да копнее за още. Насилие, болезнена любов, вечните теми за творчеството, фантазията, престъплението и наказанието, маниакалната лудост – във филма има от всичко и още повече. Хареса ми идеята за секса като рожба на човешката потребност от истории, на въображението, сливането на долната и горната глава.

Историята се носи плавно и неусетно, разкривайки се подобно на пъзел – парченце по парченце. Нищо не е такова, каквото изглежда, а режисьорът натрупва постепенно напрежението във въздуха, ескалиращо до кулминацията малко преди финала. Героите са напълно реални, успях да усетя съдбата и филма на всеки от тях, да вляза в кожата им и да усетя драмата, уязвимостта и болката им невероятно остро.

Създаден въз основа на романа на неизвестния за мен автор Хоакин Ористрел, Между краката проследява фабулата за двойка, срещнала се на терапия за анонимни сексохолици – радиоводеща с нетрадиционно отношение към сутрешните разходки и сценарист, чиято фатална страст към телефонната еротика разрушава живота му. Двама полицаи, обсебени от любов към жените, които никога няма да имат отново. Една мистериозна дяволица с неизчерпаеми фантазии. Един не особено верен приятел. Шофьор на такси с мрачен пламък в очите и заболяване, което го убива с всяка изминала минута. Зарът е хвърлен, съдбите им се преплитат, а останалото… трябва да видите сами.

Много добра игра на Хавиер Бардем и Виктория Абрил, успяха съвършено да предадат самотата, отчуждението и болезнената потребност от разбиране на героите си.

Секс, любов, смърт, съзидание, разрушение… Трябва ли ви повече, за да се изкушите да надникнете? Всичко се върти и разплита около тези пет неща.