Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.

Summer time – Almost gone



Студена нощ в средата на август, тихо полюшване на листа и клони, далечен лай на кучета и нестройно, някак отнесено подсвиркване на щурците сред високите треви. Обикновено човек не си представя лятото си така. Сезонът е едно от онези съществителни, които със самото  си споменаване извикват ярки образи в съзнанието. Свеж аромат на плодови коктейли и тежък вкус на лятно вино, жега, която превзема и последните глътки въздух, морски бриз и аромат на сол, носещи се над пясъчни дюни. Убийствен мирис на липи. Треска, текила, страст, парти, махмурлук, море, лепкавия лосион против слънце, старателно попит от бронзовия гръб, по който плъзгаш ръце. Нашепнати обещания в ухото от нечии устни, намазани с ягодов балсам и черни искри в очите, докато една ръка те води нагоре по стълбата на удоволствието. Още един етаж, моля, искам да стигна високото. Дълги бани, дълги въздишки, дълги оргазми и дълги мигове на безумие. След което отново есента ще дойде като развилняла се вещица, ще попари със слана всичко прекрасно и ще го потопи в мъгли и дъжд от жълти и червени листа. Обикновено хората свързват лятото с единственото време от годината, когато си позволяват истински да живеят и да се отдадат на всичко забранено. „Само да дойде лятото, само по-скоро да дочакам отпуската”. Вероятно това да изживяваш всеки сезон с всичките му върхове и падения и да откриваш тръпка дори и в брулещия вятър е твърде плашещо. И аз не бях изключение от това правило. Вероятно затова точно тези мисли ми идваха при споменаването на магическата дума „лято”.

Но понякога то е различно.

Брутална смесица между всички сезони, капризните пролетни дъждове, пронизващия есенен студ, спорадичните пристъпи на задушаваща жега. Всеки момент можем да очакваме да повали и малко сняг. Това някак обърка сетивата ми, винаги съм възприемала природните аномалии като някакво лично предателство. Всеки сезон свързвах с определени епитети, вкусове и преживявания, определено време и когато това не се случваше според очакванията ми… чувствах как губя почва под краката си.

В такива нощи, хладни, нетипични за сезона, отново ме обзе онова безпокойство. Лято – разочароващо, с потъмняло небе, блещукащи звезди… и ах, тези проклети насекоми, които си въобразяваха, че творят музика. Усещам как с бавни, призплъзгащи се движения лудостта се мести нагоре по нервните ми окончания. Въздействието на студените летни нощи върху желанието ми просто да стана, да изляза и да поскитам въпреки песента на щурците, е пълно противоречие.

Повървях няколко минути сред тревите, за да успокоя усиленото сърцебиене. Времето не е никак подходящо за разходка, но въпреки това упорито продължавам своя ход. Причината за това безпокойство започва да се оформя. Чувствам, че нямам време, че държа в ръцете си умиращо, вехнещо цвете, което е към своя край, а аз трябва да сторя нещо преди този край да е отнел последните остатъци от свежестта му. Защото краят наближава… краят на какво? На лятото, на живота ми, на света, какво толкова ще се случи в следващия момент, че изпитвам такова трескаво безпокойство?

Отново условни представи за живота, Вселената и всичко останало. Започнах да се чудя дали изобщо горепосочените летни асоциации са мои или чисто и просто клишета от нечий друг филм.

Седнах на тревата, без да обръщам внимание на студа или на факта, че дънките ми се цапаха, или че това не бе най-чистата част на града. И все пак нещо на това място ми харесваше. Имаше вкус на диво и непознато, усещане, сякаш запазено от времена, запечатани в подсъзнанието.

07.09.2009 г., София

Сол по кожата



Купето е притихнало и обгърнато от тъмнина. Тъмнина, която се разсейва единствено от далечните отражения на лампите. Седя край прозореца с вперен поглед в далечината, до слуха ми достига единствено ритмичното дишане на спътниците ми. Поглеждам ги за миг с периферното си зрение и отново заковавам очи в точката от пространството, която съм си харесала за съзерцаване. Чакам мълчаливо да дойде онзи миг, в който влакът ще се понесе в така добре познатия си ритъм. В ума ми блуждае детско стихче от лексиконите, което по някаква причина винаги е пробуждало в кътчетата на сърцето ми тъга, дори без да имам причина. „Влакът отминава с тежки колела, но споменът остава за вечни времена.” Подсмихвам се и поклащам глава, преструвайки се на човек, който знае повече отколкото си мислят другите. Нима изобщо сме в състояние да говорим за „вечни времена”, когато сме само един миг от тази вечност? Миг, който отлита тъй бързо, че по-неумелите така и не успяват да му се зарадват. А споменът след време просто избледнява като никому-ненужна чернобяла снимка. Вероятно някой ден, някой, който ще живее дълго след като ние самите сме поели последния си дъх, ще открие тази снимка и ще открие скрит смисъл в нея. Но точно сега съдбата й е да събира прах в захвърлен в ъгъла албум. Миг от вечността, спомен за цял живот, макар и банален. Прекалено абстрактно е.

Изоставям философските мисли и посягам към чантата, където са скътани част от материалните спомени от това мое кратко пътешествие. Малък магнит за хладилник с катедралата на Варна. Прокарвам пръсти по грапавата му повърхност, усмихвам се леко и го прибирам обратно. Обхващам с две ръце другия предмет. Картичка с формата на сърце, в чиято основа е вграден идеалния морски пейзаж, а един кораб плува към залеза в рамка от морски миди. Онзи неясен копнеж отново бодва и моето сърце. Всеки път когато си тръгвам от брега го изпитвам, горчиво-сладкото усещане на раздяла. Като завинаги да кажеш сбогом на родния си край. Или като да изпратиш любовта на живота си до гарата, с ясното съзнание, че това е последната ви среща. Нелепо е. Глупаво, дори. Но е част от мен, също като онзи инстинкт, който ме държи будна по пълнолуние. Докосвам мидата, изпъкнала на едър план под надписа Черно море и отново поглеждам към зейналата паст на нощта, която ми намигва с очи-звездички. Мисля си за времето, онова, което изтича като пясък през пръстите ми и се чудя колко съм уловила от него. Мисля си, че преди четири години седях на същата тази гара и че онзи период между тогава и сега ми се струва като сън. Като филм за нечий друг живот. Мисля си разсеяно дали да не си направя дневник на всичките прераждания, които са минали от тогава. Отхвърлям идеята с небрежна усмивка. Какво ще спечелиш ако се върнеш към онова невинно момиченце или момченце, което си бил някога? Към чистотата на първото преживяване, към първите ти стъпки в големия, див свят. Ти вече не си и никога няма да бъдеш това, което си бил. Така че запази спомена в архива на душата си и продължи напред. Вкопчването в миналото може само да те накара да пропуснеш още песъчинки.

Прокарвам език по устните си, за да усетя вкуса на солта по кожата. Стара традиция е да си тръгвам от тук със сол по кожата и морски мирис в косите. Дори и да се смесят с „аромата” на влака и да се изгубят сред градския шум, те дълго ще витаят в ума ми и ще се запечатат в клетките ми. Така го чувствам. Облягам глава назад и умът ми се връща два часа назад. Вероятно си противореча с казаното по-горе, но… човек има нужда от онези спомени, които внасят в света му красота и светлина. Хладката вода гали кожата ми, докато поря напред към залеза като русалка. Чувствам се несравнимо по-добре отколкото на сушата, през вените ми преминава студена тръпка, адреналин, дробовете ми дишат по-свободно, докато замайващия морски въздух навлиза в тях. И най-любимия ми момент, когато се отпускам в прегръдките на водата, а перфектното небе без едно облаче сключва своя обков над главата ми. Разтварям ръце като криле в бавен полет, омекотен от нежните вълни, дрогиран от наслада. Над очите ми летят безбрежните чайки и гларуси. Усмихвам им се и им махам с ръка. Така си представям абсолютната свобода.

Сещам се за още едно стихотворение, съвсем кратко. Четох го някога, а сега то изниква в ума ми като отровна гъба. „Морето е удавено небе/Мразя го/Защото е превърнало птиците в риби.”

Удавен полет? Просто отражение на небесните висини? Също както Луната отразява светлината на Слънцето? Може би. Важното е че в онзи миг е заключено едно от най-сладките усещания. Като да достигнеш хоризонта или да се слееш в едно с Вселената, с всичката й прелест и дори грозота.

Възможно е и просто да преувеличавам любовта си към плуването и реенето в морската шир и да й придавам едва ли не духовно-религиозно значение. Кой да ти каже, прословутата Вселена е пълна със загадки, за които вероятно още не сме пораснали, за да получим ключ. Дори да е само заместител на истинския полет това чувство е част от мен, сърцето, душата… или каквото остава след нас, когато си отидем завинаги към някой друг свят.

О, но не стана ли време да тръгваме? Влакът ме връща към реалността със своето ритмично тракане. Слушам го няколко минути, след което нагласям вече поизтощената MP3-ка да посвири още малко в тъмната нощ. Една от първите песни отново ме хвърля в горчиво-сладката носталгия, само че това не ме притеснява. Убедена съм, че това нелепо чувство е част от човешката природа.

Summer nights are colder now,

They’ve taken down the fair,

And all the lights have died somehow

Or were they ever there?

А влакът ме отнесе в нощта сред мъглата от спомени и усещания. До следващото Здравей и довиждане!
23.07.2009 г.,  София