Пеперуди, огън и други клишета


Photo source: http://snickon.deviantart.com

Обзалагам се, че всеки от вас е чувал поне две истории, подобни на тази, че е гледал най-малко четири филма, посветени на проблема. Ако знаете как ги мразя тези бозаджийски изпълнения. Почти ме е яд на собствената ми безумно глупава майка, задето е позволила живота ми от самото начало да се превърне в най-ужасното клише на всички времена. Със сигурност никой уважаващ себе си писател не би написал велик роман, базиран на такава тъпа история. Както и да е… Преди съвсем да съм ви объркал с празните си и безсмислени на пръв поглед разсъждения нека ви представя накратко схемата по която се развиват събитията.

Така… Имаме красиво, младо момиче, нетърпеливо да проникне в живота, нетърпеливо да открие своята голяма любов, на която да остане вярна. Естествено, главицата й е пълна с всички ония романтични розови фразички от романите на Арлекин, илюзии сладки като шоколад по празника на св. Валентин. Често чувате фразата, че някой “вместо мозък има бръмбари в главата.” За такива момичета бих определил по-скоро научния термин “пеперуди”. Те самите са нещо като нощни пеперуди. О, нямам предвид, че всички задължително стават от ония чаровни създания, лутащи се по магистралите по всяко време на денонощието, някои от тях през целия си живот остават само с един мъж. Но задължително биват привлечени от смъртоносно съблазнителния пламък. Сега ще стигнем и до въпросния огън: имаме си и едно момче, по-всяка вероятност със забележителен външен вид, иначе от къде накъде ще го забележи нашата пеперудка? Често той е човек, идващ от проблемно семейство, където често се раздават юмруци, кръвта се лее, а броят на счупените кости нараства с всеки ден. Или пък е просто бунтар с лесно кипващ гняв, който има проблеми със света, и налита на всичко живо, било то жена, мъж, бездомно куче или кошче за боклук. Все едно… Има много вариации по тази тема. При всяка една от тях пеперудата е привлечена от пламъка, а той я опустошава от всякъде. “Милото” лошо момче много-много не го грее от нейната вечна любов, и решава, че гаджето е идеално да го ползва за боксова круша. Тя, от друга страна, въпреки многобройните синини и наранявания, непрекъснато прощава, убедена в доброто у човека, а също и под напора на непресекващите романтични излияния от негова страна. Нима това наистина ще обуздае лошата природа на нашия герой? В никакъв случай, колкото по-отстъпчива е тя, толкова по-агресивен става той. А на девойката не й остава друго освен да крие срама, сълзите, раните и белезите. Вече не е сигурна дали го прави защото още го обича или защото просто не й стиска да си отвори устата и да каже на някой.

Минава време – те вече са минали тийнейджърската възраст, предполага се че лошото момче би трябвало да се е справило с пуберските си комплекси, ала уви. Тя възлага всичките си надежди на една женитба, само че и бракът не помага. Единственото, което постига пеперудата с волското търпение е да затъне още по-надълбоко в своето адско блато. Появяват се деца, което още повече завързва възела около нея. И без друго слабичката й воля не стига за да спести мъките на всички. Съответните рожби понасят своя дял от боя. В най-фрапиращите случаи – още един принос към високо-растящата детска смъртност. И пак същото. Тя мълчи, той бие. Обикновено мъже като него пропадат наистина здраво и в определени моменти са готови на отчаяни постъпки. И той най-накрая стига до дъното: пеперудата е мъртва! Ура за пламъка!

О, нима забравих да ви се представя? Колко невъзпитано от моя страна! Е, маниерите никога не са ми били силната част, но ще се постаря. Казвам се Силван “Силвърблейд” Маринов, ето онова същество там в ъгъла на гарата, седнало върху сака си с оскъдно съдържание. Преди да сме продължили разговора си, абсолютно ви забранявам да употребявате малкото ми име! Поредната приумица на сантименталната ми майка – пеперудата. Не я познавам добре – всъщност съм я виждал само на една снимка и напълно съвпада с предварително изградения образ, базиран на историята, която ми бяха разказвали за нея – с дълги руси кичури и бляскави сини очи, с най-сладникавата усмивка, която някога бях виждал. Сериозно ви казвам, мразя тази тъпа снимка, никога не съм бил особено сантиментален. Мразя и името си: що за име е Силван? Май че имам всички основания и да мразя майка си, но кой знае защо, образът й е твърде избледнял за да изпитвам каквито и да е чувства, освен раздразнение и слабо безразличие. Нито болка, нито каквото и да е.

Не искам да знам нищо за баща си, не защото чак толкова ме е яд или срам от него, но просто няма смисъл да се ровя в миналото. Противно на това, което сигурно си мислите, никак не ми допада цял живот да оплаквам нещастното си детство, що за глупост? Пък и където и да е нещастния бивш пламък, на който му предстои все повече да избледнява, затънал е достатъчно в собствените си каши от младостта. Така и не пожелахме да се запознаем, и двамата знаехме, че ще се намразим от пръв поглед, а това беше последното, което трябва на две ядосани същества като нас. Имах предостатъчно хора за мразене, един в повече или по-малко: какво значение?

Стигаме до момента с приемните семейства и домовете за сираци. Предполагам, че мога да се впусна в една подробна и дълга история ала Белият олеандър, за всички места на които съм бил и за всички мъки на краткия ми, бурен живот. Но мисля, че едва ли ви се губи времето да слушате поредната тъжна история. Съжалявам, уважаема публико, нямам желание да накарам по бузите ви да избият крокодилските сълзи на състрадание към едно пропаднало дете. Сигурно от мен се очаква да се оплаквам как у единия дом са ме били, а пък в другия – изнасилвали, и въобще съм бил подлаган на такъв системен тормоз, който, естествено е допринесъл до сегашното ми жалко падение. Няма да отричам миналото си. Но също така няма да го изопачавам и да се правя на невинната жертва. И аз не съм ангелче, не малко нерви съм отровил, и в част от случаите нещастията, които ми се струпаха на главата, бяха в резултат от моите действия.

Така че, затварям противната, мухлясала страница на миналото и се концентрирам върху образа си в настоящето. Звучи нарцистично, нали? Е, това определено не е чувството, което ме обзема сутрин като се погледна в огледалото. Никак не съм влюбен в себе си. Представете си, събуждам се в поредния мизерен ден от живота си и пред мен лъсва един мършав тип с хлътнали бузи и фигура на анорексичка в последна фаза на заболяването. Безжизнени кичури тънка коса в някакъв неопределен нюанс между черно и кафяво, наподобяващи мъртва трева покриват високото ми чело и белега от нож върху още неизлекуваната ми от акнето кожа. Няма да споменавам отвратителното състояние на зъбите си. Единствената що-годе привлекателна част от лицето ми са очите в любимото ми изгарящо черно. Вярно е че често издават чувствата, които бих искал да скрия, имат едно чудесно предимство: поискам ли да хвърля на някого наистина мръсен поглед, успявам да го смразя до мозъка на костите. Обектът на неприятните ми чувства зяпа като попикан и не смее да мръдне, хванат в капан от тежкия ми взор. Приличам на някакъв проклет психопат с тия пламтящи факели, една от причините да ги обичам. Те са едно от малкото неща, които наистина обичам у себе си.

И стигам до един неприятен момент, в който трябва да разкрия какъв съм. Още не съм измислил коя дума ме определя най-точно, никоя от тези, които съм свикнал да чувам не ми харесва достатъчно. Добре де… Сега ще изплюя камъчето. Навярно от приказките ми по-горе някой би стигнал до извода, че съм женомразец, което е далеч от истината. Не мразя жените повече от които да е други човешки същества. Обаче не ме и привличат. Да, познахте, гей съм, макар че мразя тази дума. Мразя и всички стереотипи, които придружават думата. Когато някой разбере “срамната истина” за мен, не ми е противна толкова жалката му омраза, колкото впечатлението, което си създава за мен, и то само заради една моя особеност като сексуалността! А това е напълно непонятно за мен. Защо никой не може да приеме, че човек може да залита по определен пол, без това задължително да го белязва с някои характерни черти на “педалите”. Самата идея да се обличам в женски дрехи ме кара да избухна в истеричен смях, а китките ми далеч не са меки, надявам се някой път да не се наложи да ви го демонсрирам. Мразя грим за повече от пет минути по лицето си, не се интересувам от фризьорство, мода, танци и всички тия глупости, които се очаква да ме занимават по цял ден. Ще ви разочаровам, но не съм и невероятно разгонен. Ако трябва да съм честен, дори не си падам чак толкова много по секса, имало е моменти, в които съм се чудел дали не съм асексуален. Аз съм просто едно момче с дънки и маратонки, лесно кипващ гняв и склонност да забърква големи каши. Сигурно съм наследил повече от пламъка на баща си отколкото ми се иска.

Та, като цяло не ми пука какво мислят хората за мен, но когато ме гледат и виждат в мен стереотипа, представата за някой наместо човешкото същество, това ми е противно.

В този ред на мисли, никой не избира какъв ще се роди и предполагам, че бих си сменил мястото с всяко друго добре изглеждащо, нормално дете с щастливо семейство, каквото и да означава тази дума “щастливо”. Щях да ходя с красиви момичета, да си планирам старателно бъдещето, нямаше да се бия всеки път когато някой ме ядосаше, щях да се старая да вървя нагоре по стълбицата на живота вместо надолу. Ала уви… трябва да ги има и боклуци като мен, за да може такива съвършени хора да се чувстват още по-недостижими. Какво да се прави, такъв съм и няма данни скоро да се променя. А нямам намерение да се преструвам, че съм това, което не съм, защото когато човек се крие зад маска, се оказва най-излъганият от всички. След толкова много преструвки, напълно губиш представа за това кой си, а и когато сдържаш естествените си пориви, страдаш много повече отколкото ако им се отдадеш.

Ще си призная, че и аз имам своите маски= Когато се наложи, успявам да прикрия чувствата си, макар очите ми често да ме издават. Но мисля, че имам приблизителна представа за това кой съм. По-добре е отколкото да се оплетеш в паяжина от лъжи и накрая да бъдеш погълнат от паяка на самозаблудата.

***

Отпуснах се на стената на гарата, притиснал сака с оскъдните си дрехи и се заслушах в гласа, който обявяваше влаковете. Завъртях сребристото на вид острие на ножа пред очите си. То ми беше дало новото име и се усмихнах при спомена за това как го използвах за първи път срещу един бая по-едър от мен побойник, в някакво старо училище, където бях ходил. Май че бях на петнадесет. Опита се да ме сгащи в тоалетната, мислейки си че съм лесна жертва. Сигурно щеше да ме чака жесток побой, ако не бях по-бърз. А пък оня беше твърде муден въпреки внушителната си физика. Не му нанесох никакви сериозни наранявания, но така хубаво изпипосах личицето му, че сигурно мацките извръщат ужасено глави, като го видят. Е, инцидентът си имаше последици за мен. Детска педагогическа стая, досие и т.н.

Изведнъж си дадох сметка, че съм на път да стана като баща си, но това не ме притесни кой знае колко. Един ден всички сме обречени на това.

Да се върнем на сегашното ми положение. След поредния жесток бой с поредния ми приемен баща (все още бях на седемнайсет), ми кипна и го цапардосах го с първата бутилка по главата. А на такъв пияница не му трябва кой знае колко за да се строполи в несвяст. Събрах най-ценното, което имах, взех всичките му налични пари и отпраших. Имах доста приятели из цялата страна, все щеше да се намери у кого да остана. Сега бях на гарата и чаках нощния експрес, който да ме отведе към съдбата ми, където и да бе тя.  Щях да я търся напосоки, а и всяко място би било по-добро от сегашното ми киснене в блатото. Навярно бих се разочаровал, но такъв е животът. Беше по-добре да се движа, отколкото да стоя заседнал в същото положение.

Ето ме тук… Бягам. Най-сетне ми стана ясно, че образованието не е за такива като мен. За сега щях да си пробвам късмета във Варна или някой крайморски град. Не по друга причина, просто това бе първото място за което се сещам. В момента имам нужда да се махна, за да си изясня цялата тая каша, в която се е превърнал живота ми.

Сетих се за Ники, последното гадже. Малкия, нещастен, тъжен Ники. Обадих му се преди да тръгна, поне това му дължах, а той само дето не се разплака. Такова дете е… Мисли, че е влюбен, което ме съмнява. Просто бях единствения, който се отнасяше човешки с него, макар и да не съм бил нежен. Така е по-добре. Някой като мен само ще му донесе неприятности. А пък той е от онези деца с блестящо бъдеще. Не искам да го завлека на дъното.

Постепенно осъзнах в какво клише се бе превърнал живота ми и се разсмях. Може майка ми да не е била виновна, а просто да е спазвала определената роля, която й е продиктувана и да не е имала избор. Може пък всичките тия работи за предопределението са верни.

А може би в крайна сметка клишетата са истинския живот, а онези оригинални истории са просто плод на нечие сюрреалистично въображение. Кой да ти каже?

Смешният плач на “добрите” момчета


Наскоро попаднах на следната, вероятно целяща бъде провокативна и шокираща за широката аудитория, публикация в сайта на Deutsche Welle. Още в самото начало дебело бе подчертано, че публицистичния материал не е за чувствителни пуритани, получаващи алергичен пристъп от неприлични изрази. Последното ме накара да вдигна вежди със съмнение, очаквайки отново да бъда атакувана от поредния „модерен” автор, наблъскал в гневния си текст в промишлени количества „путка, кур, гъз, лайна, сперма” с претенции за цинизъм. Края на статията ме остави с иронична усмивка.

Написаното от неизвестния за мен Явор Фингаров по-скоро силно наподобяваше изповед, достойна за елитарното издание, популярно предимно сред ученичките, наречено Лична драма.

Поетът – един съвременен бунтар, дошъл да внесе смут сред масите еднакви девойки с къси поли, силиконови устни и гърди, търсещи някой богат чичо да им плати за марковия алкохол и парцалките от мола. Като един истински пророк той се надява да открие смисъла сред морето от разврат и морален упадък в елитно столично заведение, чрез раздърпаното си пуловерче, евтините цигари и наболата брада. (Наистина, какви са тези евтини цигари, ми е пълен хикс, освен ако не става въпрос за Арда или Шипка. От друга страна съм активен непушач, така че е възможно да съм в грешка.) Ала поетичната му душа бива низвергната от грубия материализъм и поразяваща безчовечност на дълбоките деколтета. Унизен и оскърбен, лирическият герой се отправя към кварталното кръчме, за да удави високите си страдания и да изгуби смисъла на дъното на голяма, отровна чаша ракия. Като за пореден път си лепва самичък етикечето „евтин.”

Винаги са ме забавлявали онези отчаяни, депресирани мъже с души на поети, твърдо убедени, че всяка девойка, на която са посветили какъв да е нескопосан стих, автоматично с прочитането му поема моралното задължение да изпълни всичките им порнографски фантазии. Както и да четка егото му и да го гледа в очите като вярно кученце, махащо опашка. Но по думите на човек, когото познавах „В днешно време да посветиш стих на една жена е същото, като да й кажеш, че искаш да я ебеш.” Съжалявам, и аз не бих се впечатлила, ако някой напише поема за мен. Поне не до такава степен, че да загубя ума и дума. Не и от навързани, евтини думи, които после могат да бъдат предадени на следващата мома на принципа на copy/paste. Това прави ли ме пошла материалистка, чиято основна цел в живота е да монетаризира всяка ценност?

Другото, което ми е адски любопитно е, какво прави лирическия герой в геената огнена на българската чалга и духовна нищета? Защо търси смисъла именно там? Харесва ли му да се чувства интелектуалец спрямо по-нисшите духом? Сега, нека не ми обяснява, че е пристъпил през портите на въпросното столично заведение с невинната мисъл в поетичната му глава как там е пълно с едни такива мили, интелигентни и стойностни момичета, с които да си бъбрят на философски теми? В крайна сметка, всеки подбира средата си и хората, които го заобикалят. Какво тогава търси той на място, което по собствените му думи предизвиква кофти стомашни реакции у него? Какво очаква от такива жени? Те са това, което са и са направили съответния си избор в живота. Ако авторът изпитва остро разочарование, то това се дължи единствено на нереалистичните му очаквания.

Всъщност г-н Фингаров търси ли нещо? Нещо различно от повод да се самосъжали и да съставя теории на конспирацията? Или да рони сълзи над загиващия интелект?

Най-лесно е да се отдадеш на така изкусителното мрънкане и да поставиш хората под общ знаменател. Да сътворяваш апокалиптични прогнози над чаша евтина ракия и да псуваш държавата, курвите, правителството, мутрите.

Като презираните от поета шкембелии.

Смешен плач и мрънкане. Генерализация на корем.

Просто авторът се изразява малко по-изискано от пияниците в кръчмата. Извън това, не казва нищо ново.

Познавам много момичета и жени, различни от описаните от уважаемия г-н Фингаров настоящи и бъдещи мутреси. Стойностни жени с интелект, нормална работа, образование. Със сигурност при запознанство с мъж не проверяват съдържанието на портфейла и броя на кредитните карти още преди да са научили името му. А ако една жена цени у мъжа качествата, които биха довели до неговото израстване в кариерата и съответно повишаване на жизнения му стандарт, тогава следва ли, че е меркантилна? Трябва ли, за да докажа как съм над материалното и че съм чиста по душа, да се хвана с първия мъж, посветил ми стих? Като съответно чакам цял живот някой да забележи невероятния му талант, а на мен се е паднала нелеката задача да го влача на гърба си? И докато той обикаля по евтините кафенета и кръчмета в търсене на вдъхновение и ровене в социалните язви, аз бачкам на две места, в постоянно състояние на нервна треска? Дали и този месец ще успея да платя всички не така възвишени сметки? Ще останат ли пари за храна? Учебници на децета? Разни такива дребнички битовизми. Само за да докажа каква невероятна ценностна система имам?

Не е много красив този изрисуван портрет на съвременното българско семейство. Съзнавам го. Използвам клишета, поставям хората под общ знаменател, плюя по определена социална среда. Но замислете се, с какво е по-различно творението на г-н Фингаров, който обрича на духовна смърт всяка млада жена? Слага я в кюпа с останалите въз основа на една вечер в „елитно заведение”. Със същия успех мога да отида във фитнеса, след което пред широка аудитория да се разрева как там, видиш ли, е пълно с напомпани маниаци с изкуствени мускули и метросексуални лигльовци. Или пък да се опитам да търся изискани джентълмени сред кварталните пияници. Представям си заглавието. „Къде о, моя музо разгневена, останаха истинските мъже?”

Мерси за такива пророци и народопсихолози.

И аз понякога слагам безсрамно къса пола и ярко червило. Това прави ли ме кандидат-държанка, търсеща си богат спонсор? Много е лесно да се правят заключения върху външни белези.

За сведение, била съм с мъже с неугледен вид и без лустро. Не съм им броила парите, не съм искала банково извлечение от сметката им. И стиховете не съм им чела. Каква е разликата ли? Ами, трикът е да не се държиш като неудачник. Самосъжаляващ се неудачник.

Защото жените надушват отчаянието с инстинкт на ловджийски хрътки. И ни действа по същия начин както на г-н Фингаров му действат силиконовите псевдоманекенки.

Да, знам, че има и от другите жени – такива, които искат да изкарат лесни пари и желаят цял живот някой да ги дундурка и угажда на капризите им. Не си затварям очите пред този неоспорим факт. Съжителствала съм с перхидролено същество, чиято най-голяма драма в живота бе, че устните й са малки и най-голямата й мечта бе да стане първата съпруга на Коко Динев, която не е поп-фолк певица. Има ги, не само по елитните заведения. Но такива е имало откакто свят светува и смешният плач с нищо не ги разобличава.

Има ли проблем? Има.

Представен ли е адекватно в журналистическия материал? Не мисля.

Защото по скромно мое мнение на социалните проблеми и феномени трябва да се гледа обективно.

А не през призмата на фрустрираната сексуалност и бълбукащи комплекси.

Съжалявам, но драмата на лирическия герой не успя да ме докосне. Сигурно не разбирам стиховете му.

Boobies!


Вдъхновено отчасти от този пост, но не на същата тема.

 –        Хайде, де, моля ти се, покажи ми поне малко.

–        Вече казах „не”, така че не ме дразни повече, ясно?

–        Колко си жестока. Поне едно зърно?

–        Ти български език разбираш ли? Освен това съм дошла да гледам филм.

–        Е, то не пречи да съчетаеш полезното с приятното.

–        Ако не престанеш, ще се наложи да те поставя пред вечния избор: кастрация или декапитация.

–        Сега… какви са тия внезапни пуритански настроения? Да не би да ти идва, а? Допреди няколко часа щеше да ме удушиш с бедра и да продъниш матрака. Какво ми се правиш на добро католическо девойче?

–        Изобщо не става дума за това. Много отдавна съм се разделила с какъвто и да е девичи срам и моминско изчервяване. Свикнала съм всеки сантиметър от кожата ми да бъде открит пред чужд поглед.

–        Тогава какъв е проблема.

–        Забрави.

–        Пф, извинявай, все пак си жена. Всякаква логика на поведението ви е чужда.

 Мълчание.

 –        Искаш ли да знаеш наистина какъв е проблема?

–        Ами давай да чуем, де. Знаеш, че най-много мразя недомлъвките. Почти толкова колкото цупенето, придружено с недомлъвки.

–        Откакто се познаваме погледът ти почти не се отделя от циците ми. Зяпаш ги като лакомо прасе, като момче в сладкарница, на което му текат лигите на витрината с тортите.

–        Чакай, мисля, че разбирам накъде биеш. Намекваш, че не виждам в теб нищо друго освен цифт цици.

–        Не е ли така?

–        Разбира се, че не! Абе, на момичетата да не би да ви раздават тая реч още в детската градина, та да я научите наизуст и да я хвърляте като бомба в лицето на всяко мъжко същество, което ви доближи. Ама че истерии…

–        Знаех си, че няма смисъл да ти обяснявам.

–        О, да, това е най-удобното изплъзване, давай, само така, в бягството е изхода.

–        Ще престанеш ли да ми се подиграваш?

–        Докато ми даваш поводи, ще го правя. Извинявай, но е нелепо двама души, които имат връзка, била и тя само за секс, да се срамуват и подозират като двойка пубери.

–        Не ми харесва мисълта, че не забелязваш нищо друго освен тях. А си мисля, че имам повече.

–        Естествено, че имаш. И това, че се възхищавам на циците ти, не означава, че не виждам и останалите лакомства от пакета. Падам си по цици, е и? Заслужавам ли да ме кастрират заради това?

–        Не си си досукал, а?

–        Ти ще престанеш ли да ме вкарваш в нелепите си стереотипи? Ако просто искаш да се скараме, кажи.

–        Никой от вас не разбира, че не винаги е лесно. Че в някои моменти си е направо бреме. Да приключваме, не искам да ме обвиниши, че те засипвам с женските си драми.

–        Защо не опиташ без драми? Разкажи ми какво толкова те притеснява.

–        Наистина ли искаш да знаеш?

–        Задай ми още един път този въпрос и…

–        Първият път като усетих, че ми расте нещо отпред, сериозно се психирах. Помислих си, че имам бучка. Или че нещо не ми е в ред. Сещам се, че ме водиха на лекар. „Тялото ти просто расте.” Просто!

–        Стига бе, чак толкова ли?

–        После започнаха и да растат. В един момент като бомба ми се стовари, че били символ… социален статус… че момичетата мечтаят за тях, че момчетата ги искат. „Ти си доста… надарена.”

–        Чудно как не си го забелязала до този момент. Извинявай, но това не е никаква новина.

–        И така да е, в повечко ми дойде. Не е много гот постоянно да ти свиркат разни боклуци, да те оглеждат като дойна крава, похотливи даскали да те карат да оставаш след часовете. А да не споменаваме идиотските намеци за силикон. Всички са те наобиколили, искат да ги грабят, мачкат, стискат. А аз седя сред цялата тая локва от глупост и се чудя какво по дяволите си случва.

–        Стига, стига… Не си ли твърде голяма за това? Това са минали неща, на всеки му е било кофти в училище, по един или друг начин. И мен ме спускваха от бой в гимназията, но нямам намерение да се сдухвам заради това.

Пауза.

–        Сега ще ми кажеш, че не е същото, нали?

–        Ще ми се нещо да се беше променило. Но хората все още са толкова запечени на тая тема. От едни цици им потичат лигите до земята и въобще не им пука, че изглеждат като неандерталци.

–        Добре де, просто приеми, че зверски си падам по теб, а циците са бонус. Нещо като допълнителен камион със сладолед към основното меню. Ти нямаш ли си любими мъжки части?

–        Писна ми всички да си мислят, че ми е много по-лесно в живота заради едрия бюст. Ами не е така! Няма да те отегчавам с истории за това с какви родилни мъки се намира свестен суитен.

–        О, моля те, пощади ме, каквото и да съм направил, не заслужавам такова наказание.

–        И аз така си помислих. Искам да кажа… в един момент сякаш циците изяждат всичко останало.

–        Хаха, ти си уникална. Цици – зомбирани убийци и зверски канибали.

–        Сякаш на техен фон останалото избледнява. Тялото ми има къде къде по-апетитни предимства. Дори не говоря за ума, сърцето си или това какъв невероятен човек съм. Сякаш това няма значение.

–        Кофти е. Обаче ако мислиш, че всички не се сблъскваме с предразсъдъци, жестоко се лъжеш. Винаги има някой, решил какви сме предварително. И да се нервираш, няма смисъл, етикетът ти е поставен. Такива хора няма да ти позволят да си нещо друго, освен това, което си мислят, че си. А струва ли си да се оставяш точно те да ти определят мирогледа. По-весело!

–        Знам, знам, че не трябва да ми пука, че трябва да се обичам и така нататък. Но на практика е така трудно…

–        На практика се шашкаш за простотии. Прекрасна си. Просто се отпусни.

–        Мисля, че се разбрахме предварително да не си говорим простотии и да се лъжем с фалшиви комплименти.

–        Невъзможна си.

–        Знам. Хей, мислиш ли, че някоя вечер всичките ми останали органи в пристъп на ярост, задето са пренебрегнати няма да поискат да се отърват от двете топки плът.

–        Горките. Сигурно всяка нощ треперят и се свиват от ужас.

–        … и съответно си намират някой като теб, който да ги гали и успокоява. Хитри, малки кучки.

–        Ти какво, да не се оплакваш? Мисля, че сте в прекалено удобна симбиоза… в някои отношения.

–        Окей, достатъчно те изтормозих да измисляш умни реплики, с които да ме тешиш. Печелиш наградата. Много си убедителен. Почти ти повярвах.

–        Параноичка.

–        Цицоман.

 Смях и шум от разкопчани копчета на блуза.