Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

Майски дъжд


Специално за Змей, която се надяваше на един по-романтичен финал. Надявам се да ти хареса, макар краят да е по-скоро отворен, отколкото happy end. 😉

Шосето се виеше под сивото, пролетно небе – дълго и неравно като змия със сменящи се люспи. До обяд слънцето бе удавило околността с лъчите и златната си мараня. А после внезапно по безоблачното небе запълзяха тежките, бременни облаци, носещи обещание за буря. Въздухът бе зареден с електричество до такава степен, че двамата застанали на самотната автобусна спирка по средата на нищото го усещаха физически върху кожата си. Капки дъжд се забиваха подобно на заблудени куршуми в асфалта.

Тя бе висока на ръст и макар да не бе класически красива, във всяко свое движение носеше музика. От онези хора, родени с естествена грация, онези, които танцуват докато ходят и летят, докато танцуват. Рядко й се случваше да застане на едно място, както сега.  Стоеше притихнала под сгъстяващата се пелена от сив пух с прострени настрани ръце и затворени очи.

Червената й рокля едва достигаше коленете й, а раменете бяха покрити от късо кожено яке. Освен това и малката раница, която бе поставила до краката си, не носеше нищо друго.

Нищо, с което да се предпази от кипящия над главата й порой.

Очакваше дъжда.

А косата й ухаеше на шоколад.

Той бе висок колкото нея и също нямаше много със себе си. Ала стискаше в ръцете си дъждобран и се взираше с безпокойство в жената на шосето. Беше блед като онези хора, които излизат от дома си веднъж на шест месеца. Хапеше тревожно устни, а в дъното на сините му очи се размножаваха цяла енциклопедия от фобии. Бе се притаил под навеса на автобусната спирка и трепваше при всяка промяна по небето. Не обичаше слънцето. Кожата му се зачервяваше болезнено от него ако стоеше твърде дълго под отровните му лъчи. Ала от бурите изпитваше дори още по-голям ужас.

Взираше се в стройния й силует и го завладя желанието да усети нюанса в аромата й.

Бледото му лице поаленя и извърна за миг глава.

Сякаш на непознатата й бяха изникнали очи на гърба, или можеше да усети тайните му мисли.

Не можеше да задържи погледа си далеч.

Пръстите му ухаеха на ванилия.

От мокрите кърпички, с които постоянно ги бършеше.

Очакваше дъжда.

И той не ги разочарова. Изсипа се така внезапно все едно някой бог раздра облаците с огромна кама. Първите капки дъжд удариха девойката по високото чело, ала тя не направи опит да се отстрани.

Не се опита да се скрие.

А на него му бе лошо да я гледа.

Не знаеше ли, че може да се нарани?

Тя застана на върха на пръстите си и се завъртя като балерина, като че ли за да приветства дъжда с разперените си длани.

Небесният палавник не чака дълго преди да приеме поканата й и я обгърна с водните си пръски.

Младежът я зяпаше с нарастващ ужас.

А гласът, изтръгнат от гърлото му, не бе неговия.

– Скрий се, ще се намокриш!

Тя се извърна към него и едва сега видя лицето й. Крива усмивка, тръпчинка на лявата й буза и най-големите черни очи, които бе виждал. Потъна в цвета и за миг си помисли, че черното въобще не е съществувало преди да се излее от тези локви изчистен мрак.

Смехът й го жегна като електричество.

Помаха му и подскочи.

Краката й се отделиха от влажния асфалт.

–       Не се тревожи. Ние сме приятели с дъжда.

–       Но ще се разболееш. Ами ако те удари гръм?

–       Няма. – протегна безкрайната си ръка към него и му намигна. – Ела тук, ще ви запозная.

–       К-к-какво? – Стисна дъждобрана още по-силно.

–       Няма нищо страшно. Хайде, нямаш представа колко е хубаво.

–       Моля ти се, поне се покрий с нещо. – Умолителната нотка в гласа му я накара да се смее още по-силно. Той агонизираше.

–       Мразя чадърите.

–       Нека поне ти дам това.

–       Нямам нужда от защита.

Косата, кожата, устните й бяха пропити от любовната влага на дъжда. Роклята се впи в очертанията на тялото й. Изглеждаше така сякаш наистина танцува с него.

–       Не мога да те оставя така. – тази твърдост в тона не му бе присъща. Чувстваше се като марионетка върху която някой друг е поел контрол. – Искам да сложиш това. – Протегна към нея дъждобрана. – Задръж го ако трябва. Спомен. Да има какво да обличаш под дъжда.

–       Щом толкова настояваш да приема подарък от теб, поне ми го донеси лично. Ела. – Прикани го изкусително с пръст. И ноктите й бяха кървавочервени.

–       Н-не мога.

–       О, можеш. Хайде, няма какво да се криеш там.

Една гръмотевица удави думите й.

Той се изправи против волята си и направи крачка напред.

–       Ела де – засмя се момичето и сложи ръце на кръста си. – Ще умра от студ, докато те чакам.

–       Страх ме е от бурята.

–       Аз ще те пазя. Хайде.

Не се приближи и на крачка повече от скривалището му. Само танцуваше и го дразнеше. А дъждът падаше на забавен каданс по влажните й коси.

Шоколадът с водни капки и далечен аромат на трева.

Ужасът и желанието се бореха в него, докато бавно напредваше към непознатата.

Сякаш имаше треска. Светът се размазваше пред очите му.

Не бе останало нищо освен нейния образ, с вплетен майски дъжд, извиващ се като сребристи змиорки.

Инерцията върху която нямаше власт го блъсна в пропастта от чистия, шоколадов мрак.

В следващия миг осъзна, че е при нея и се опитва да завърже дъждобрана под брадичката й.

Ала ръцете не го слушаха.

–       Защо трепериш така? – попита го момичето с мила усмивка.

–       Имам нервно заболяване. – извърна очи от нейните и преди да се усети пръстите й бяха полазили неговите. От топлината температурата му се покачи още повече, а треската се засили. Толкова силно физическо усещане. Сърцето му щеше да се пръсне, дробовете му бяха застинали, прилошаваше му от липса на кислород.

Усети ръката й върху лицето си, когато тя го накара да я погледне в очите.

Един жест. А толкова много се криеше под него.

Изучаваше го внимателно без да казва нищо.

Смръщи тънките си вежди за миг и после пак се усмихна.

–       Недей.

Той премигна и се усмихна нервно.

–       Какво?

–       Не се усмихвай.

–       Но… защо?

–       Приятелчетата в майската ми, ошашавена тиква ми казват, че си тъжен. – Постави и другата си ръка на бузата му и го доближи до себе си. Бе изненадващо малка и крехка. Можеше лесно да я отстрани от себе си.

Но не го направи.

И за пръв път не му пукаше от климатичните условия и това, че е мокър до кости.

–       Аз…

Постави пръст на устните му и поклати глава.

–       Не казвай нищо. Знам, че когато някой е тъжен, от мен се очаква да му кажа да се усмихне. Но аз не вярвам в това. Като ми подариш изпразнената си от съдържание усмивка, изкуственото озъбване, няма да ти стане по-добре. Не се усмихвай, чуваш ли ме?

–       Обещавам.

Целувката й имаше металически вкус на буря и сладък аромат на цветя. Винаги бе смятал, че обмяната на лиги между хората е нещо гнусно. И не разбираше манията, съпровождащи този процес. А сега се оказа всмукан в удоволствие, което не бе вярвал, че ще открие. Инжектиран с непознат, вълшебен наркотик.

И за първи път не се боеше от зарази.

Това той ли беше, или някой друг бе заел мястото му?

Майският дъжд смекчи струите си и ги обгърна в меката си прегръдка.

Автобусът пристигна минути по-късно и ги отнесе към неизвестното отвъд хоризонта.

Pay the price


Disney - Snow White's Scary Adventure - Queen ...

Image by Express Monorail via Flickr

Вдъхновено от Martin McDonagh 

–         И от какво толкова те е страх?

–         Тъмнината.

–         Сериозно? Измисли си някоя по-сериозна фобия, това е откровено глупаво. Не си на пет.

–         Това не зависи от възрастта.

–         И сега какво искаш да ми кажеш, че още вярваш в Торбалан и Баба Яга? Или пък че таласъмите ще те отвлекат посреднощ?

–         Прекалено повърхностно гледаш на нещата.

–         Прощавай, че не схващам дълбоката ти мисъл, но разбираш колко е нелепо, нали?

–         Не ми приписвай стереотипи, които си чел в някой учебник по психология. Или пък от блудкав роман на ужасите за деца. Сериозно говоря.

–         Аз също. Струва ми се, че от самото начало си пазиш страховете като някакви домашни любимци в килера на подсъзнанието си. Не искаш да ги освободиш.

–         Не разбираш.

–         Обясни ми, тогава.

–         Не и ако продължаваш да ме гледаш с насмешка. Оголвам ти най-тайните ъгълчета от себе си, разкривам ти страховете си като оголени, пулсиращи вени. А ти се лигавиш.

–         Виждам, че фобиите на са ти единствения проблем. Освен килера с виещите страхове в тази твоя шантава глава се крие и четирикрилен гардероб, натъпкан до горе с параноя. Пръска се по шевовете.

–         Като дете никога не ме е било страх от тъмното. Обожавах го. Дори се присмивах на останалите, разказвах им най-страшните приказки и се смеех злокобно, когато лицата им посинееха от ужас.

–         Виж, вече в тази роля мога да си те представя перфектно. Винаги използваш слабостите на другите.

–         Да се скараме ли се опитваш?

–         Няма по-добър повод за скандал от разкриването на неприятните истини, които не смееш да признаеш дори пред себе си.

–         С нея бяхме съюзници. Аз и тъмнината. Шепнеше ми всичките си разкази, аз ги съхраних в мозъчните си клетки и ги пресъздавах за ужас на останалите. Беше ми забавно. Сега нещата се промениха.

–         Страшните приказки се обърнаха срещу теб, а?

–         Полазва ме всяка нощ и прегръдката й не е нежна и гальовна като преди. Това е хватката на безмислостния господар, който е сключил ръцете си около гърлото на разбунтувалия се роб.

–         И защо такъв обрат на събитията?

–         Гладна е. Иска си дълговете обратно. Всяка дума, всяка история си имаше цена. И сега си иска даденото с лихвите. Иска да ме погълне.

–         Тъмнината да няма лика на клоуна Пениуайз, а?

–         Продължаваш да се шегуваш. Давай. Ще дойде ден, в който няма да ти е до смях. Всички си плащаме, рано или късно. А някоя вечер може и да не ме намериш, когато влезеш в стаята ми. Ще ме разкъса отвътре и ще ме натъпче в огромния си търбух.

–         Или пък ще открия, че армия от героите в твоите истории са те разпнали до стената и те подлагат на процес? Процес, който е предречено да изгубиш.

–         Някой ден ще ми омръзне постоянно да се страхувам. Ще разкъсам мрежата от фобии и ще й се предам, за да не изтезавам вече мозъка си.

–         А до тогава… инстинктът за самосъхранение и волята са впили корени твърде силно.

–         Факт.