Богата каша от готов, суров опит



В началото на тази седмица, трети май, за да сме по-точни, стъпките ми се отправиха към прословутия Факултет по журналистика и масови комуникации. За изненада на моя колежка никога не бях прекрачвала дверите му, независимо, че бе на нищожно разстояние от Ректората на Софийския университет, където имитирах учебен процес допреди две години. Отидох там по инициатива на Bungle, тъй като въпросният курс за сценарно писане за телевизия е силно обвързан със специалността ми. А нямаше да е лошо да upgrade-на знанията си в тази насока.
Както обикновено ми се случва в последно време, закъснявах. Изскочих от подлеза на метрото с бойна крачка и ускорен пулс към заветната цел. Вече си представях как отказват да пускат закъснели и заблудени люде. Чудя се кога ли ще се отърва от пословичната си наивност? Че в България кога някое събитие е започвало точно в обявения час?
Организацията никога не е била най-силната ни национална черта. Моя милост е живото доказателство за това.
А обявения курс не правеше изключение.
Близо десет-петнайсет минути след 19.00 часа, когато се предполагаше, че лекцията на Калин Терзийски трябва да е започнала аз се оказах срещу виеща се в коридора опашка пред кабинета с фаталния номер 13. Отдъхнах си с облекчение, но когато си представих дългото и напоително чакане, това доведе до още едно леко прилошаване. В крайна сметка се окопитих и се насочих към по-близкия списък до вратата. Организаторите изискваха от прииждащата се тълпа да се регистрира на хартиен носител, предоставяйки данни за името, ВУЗ-а и и-мейла си. Зачудих се за какво е необходимо това. Впоследствие стана ясно, че който присъства на всяка една лекция от семинара, ще получи сертификат. Ура, още една хартийка, с която да си крася стената!
Докато чаках младежите пред мен да се разпишат, хвърлих поглед към залата. Бели стени, две редици чинове, подозрително малко пространство. „Back to school”, разсмяха се две момичета от змиевидната опашка. И хора. Доста хора. Запитах се къде ли ще седна, нямаше много варианти. За пореден път се ядосах на себе си, че не съм дошла по-рано.
В крайна сметка се добрах до момента, в който пъхнах петолевката в ръката на усмихнатия момък, пазещ край вратата. Той ми благодари на развален испански, а аз се заех да си търся мястото в живота… или поне в залата.
Явно някоя по-висша сила ме обича, защото в дъното намерих не един, а четири свободни стола. Настаних се самодоволно и като примерна зубрачка извадих тетрадчица и химикалка, за да си водя записки. Едно момче пред мен, облечено в черно и с множество пръстени, ме биеше в това отношение – носеше си notebook. За пореден път си дадох сметка колко старомодна съм.
Нещо важно за споменаване: ненавиждам големите аудитории. Откърмена с работа в камерен, често минималистичен състав, това да попадна сред огромна, шушукаща, кискаща се и подкашляща тълпа кара всичките ми алергии да се пробудят. Особено когато съм на последния ред и се опитвам да чуя това, което се опитва да ни каже лектора. Винаги се сещам за опитите си да посещавам дисциплината културна антропология във втори курс. Трябваше да я карам заедно с първи курс славянска филология. Какъв свиден спомен ми е как напрягам слуха си (който не ми е от най-силните сетива) докато една „сладурана се провиква” към другия край на аудиторията. „Кирееее, копира ли ми книгата?” „Да бе!” „Еее, евала, Кире, злато си.” Та, единствено човешкият фактор ми причини личен дискомфорт, но той е пряко обвързан с личните ми предразсъдъци, така че не може да се счита за слабост на организацията.
Дори напротив, хубаво бе, че се бяха събрали толкова млади, пишещи и мислещи хора.
Само щях да съм изключително благодарна на седналия до мен `убавец, който през цялото време демонстрираше отегчението си от семинара под форма на пуфтене, друсане на цялото си тяло, потропване с крак и коментари към колежките му. По едно време усещах как и моят стол започва да вибрира.
Каква класическа ситуация на разминаване.
Той се усмихва мило, а аз си мисля колко ще му отива, ако забия химикалката си в сънната му артерия… стига да знаех къде беше тя.
В крайна сметка, Калин Терзийски ловко прекъсна шумотевицата с цитат от филма Челюсти. За мое най-голямо облекчение, чуваше се добре и с изключение на седящия до мен, аудиторията бе достатъчно културна и тиха.
Терзийски определено умееше да говори, макар и бавно, и да вмъква интересна лексика в речта си, както и пиперливи, запомнящи се изрази. Обрисува ни нелеката ситуация на българския телевизионен сценарист. Потвърди отдавна къкрещото в мен грозно съмнение, че единственото място, където пишещия човек може да работи и думите му да достигнат широката аудитория е именно телевизията. Разясни ни целта на серията от семинари, които ще бъдат водени от професионалисти с разнообразно минало, врели и кипели в безмилостно-жестоката борба.
Казано накратко, курсът предлага паница „богата каша от суров, готов опит”. Да се запознаем отблизо с всички унижения, мъки и проблеми, изживявани от пишещия индивид в борба с алчните, зли продуценти.
Натвърди се, че никак няма да ни е леко, ако ще се гмурнем в телевизионната сфера.
Оптимистично.
Но винаги е по-добре да знаеш, че влизаш в минно поле, а не да си въобразяваш, че стъпваш върху розови облачета.
Минахме през историята на българската телевизионна сценаристика, кореняща се в не чак толкова далечната, но и не чак толкова близка 1992, студентското предаване Ку-ку и първото предаване на Мартин Карбовски – Квартал (не го бях чувала, толкова ми е TV културата), Нова телевизия, феномена Слави Трифонов, (открит, докато продава мартеници в подлеза) и упадъка на казионните предавания.
Обрисуван бе портрета на типичния български продуцент и неговите полуеротични сънища за пишещи красиви момиченца и момченца, както и за промишлени количества сценарии без пари. Зли, алчни акули с окраската на невероятно мили хора, които преспокойно биха разчитали изцяло на студенти от ФЖМК, работещи за чест и слава. Не ми бе трудно да си го представя.
Според чутото сценаристите в България се делят на два класа – сценаристите на Слави и тези в БНТ (както и всички останали). Точната разлика между тях не ми стана ясна до край. Основно схванах, че Славиевите писари са надути и арогантни работохолици с огромно самочувствие, знаещи си цената. Всички останали – една идея по-колебливи.
Разгледани бяха проблемите на български ефир – липса на оригиналност и прекалено старание в копирането на западните модели. Както и обичайната криза на ценностите, „елегантното равнодушие” на зрителите и беглата привлекателност в алтернативата на Бай Ганьо. Е, това си го знаем. И не важи само за телевизията.
И в много други области съм чувала мнението, че в България има много талант и малко оригиналност на идеите.
Но хайде да оставим песимистичните прогнози за метеоролозите.
Изяснено бе, че Съюзът на българските сценаристи е основан с цел заедно да отстояват интересите и правата си. Да се поучат от миналите грешки и да не позволят с тях да се случи същото като със старото поколение. Сценаристите от Клуб НЛО бяха посочени като ярък пример за тази гавра – цял живот писане и накрая – място сред кофите за боклук.
Похвално е ако споменатия съюз наистина осъществи целите си. Обединението е още нещо, което трудно ни се отдава.
Но нека има надежда.
Иначе най-добрият изход от всички проблеми е да се гръмнем.
Като цяло останах доволна от лекцията и що-годе от това как бе организиран семинара. Вярвам, че пропуските бяха направени от липса на опит и че нататък колегите от ФЖМК ще задобреят в този род мероприятия.
Всичко, което се изприказва бе по-скоро ориентировъчно и опознавателно, отколкото конкретно. И все пак трябва да се започне от теорията, преди да се премине към практиката.
Ако сме още живи до следващия вторник ще разберем какво ще е продължението на нишката.
За сега ще кажа само – добро начало!