Нощна смяна


Отново бе нощ и отново беше сама.

Офисът тънеше в мастилен мрак, нарушаван единствено от пробляскващия екран на лаптопа й. По прозорците лепнеше гъста мъгла и лунната светлина едва пробиваше през преспите от опушени облаци. Лъчите й хвърляха причудливи сенки върху пода, ала облегналата се на лакът върху удобното канапе млада дама не им обръщаше внимание.

Виждаше се само неясния й силует, издължен и сенчест – дълги коси, дълги крака и ароматен цигарен дим. От известно време задоволяваше никотиновата си мания като сама свиваше цигарите си. Вече бе пристрастена към черешовия тютюн и разнасяше упойващата му миризма навсякъде, дори когато не пушеше.

Беше се преплел в нишките на дрехите й.

Залепнал бе за клепачите й, а миглите й го ръсеха като някакъв особен наркотик.

Предаваше го на всеки, до който допреше ягодовия си език.

Горчиво-сладката слюнка се разливаше сладострастно по устните й. Ала точно сега не й бе до цигари.

Затвори очи и се остави тъмнината да обсеби сетивата й. Можеше по всяко време да се пресегне и да освети пространството около себе си с досадната луминисцентна светлина. Но за какво да го прави?

На тъмно всичко е много по-секси.

Дълбоко се съмняваше в съседния жилищен блок да има останал някой буден след полунощ.

Последните лампи изгаснаха още преди час.

И все пак не изгаряше желание някой окъснял безсънник да я гледа разхвърляна, останала само по онова бельо „за специални поводи”.

И с ръка, безсрамно пъхната под прозрачните, влажни бикини.

Отметна глава назад, подпря я на една от меките възглавнички.

Бялата й шия се изпъна и лъсна на фона на притъмнялата стая.  Облиза устни, захапа ги леко, отне последните мигове живот на цигарата си и я смачка рязко в пепелника.

Зарови свободната си ръка в булото на косите си, докато с другата не спираше да изучава колко дълбока може да е алчната й вагина.

Някои хора й се чудеха как така с готовност поема нощни смени. Представяха й разумните си доводи като хитро подредени фигурки от шах върху черно-бялата дъска на ежедневието. Сънят ти се разбива, биологичният ти часовник изпада в странно състояние на шизофрения. Нищо не може да замести нощния сън.

Тя им се усмихваше и ги питаше дали нощния сън може да компенсира дневната досада.

Кога през деня можеш да си позволиш да се отпуснеш по този начин? Дори и заключен зад дебела врата на частен кабинет? Нима тогава можеш да разлюспиш дрехите си и да останеш гол, истински и чувствителен като оголена вена? Да се изгавриш с работното място?

Нощта обаче предоставя хиляди варианти за забранено удоволствие по тъмните ъгли.

Под слънчевата светлина поглеждаше в огледалото и виждаше уморена и смазана черноработничка в сив костюм и размазано червило.

Нощем бе… каквото си пожелаеше.

Фантазиите й можеха да си кажат думата.

А особено когато лежеше на пода с напъхан до китката юмрук в зачервената си праскова, обляна с восък по гърдите от горящите около нея свещи… кой изобщо иска да се съмва?

Тъкмо бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня.

Простена от болка и се домъкна със сетни сили до досадната, адска машинка, като изкара подгизналата си от сокове ръка.

Същинска актриса, тя вкара машинално служебния си глас.

Под този глас не се усещаше следа от емоция или тръпка.

Ала човекът отсреща явно знаеше повече. Смехът му, нагарчащ от сарказъм, бодна изострения й слух.

–       Виждаш ли ме?

Тя се сепна. Устата й внезапно пресъхна странно. Огледа се предпазливо през прозореца, доколкото можеше да съзре нещо в тази почти лондонска мъгла.

Ни едно прозорче не светеше от другата страна.

Нито дори улична лампа.

–       Отговори ми искрено, хитрушо. Иначе ще се ядосам.

Страхът запълзя под кожата й като рояк хищни, месоядни мравки. Въздухът в гърдите й се скова, докато произнесе глухо, някак извън себе си.

–       Аз… нищо не виждам…

–       Добро момиче. А сега…

–       Кой си ти? – попита слисано тя, като бавно възвърна увереността си. Не можеше да повярва, че един глас, нищо и никакъв глас от другата страна на линията я бе изкарал от равновесие.

–       Не задавай въпроси. Само ме следвай.

–       Господине, явно сте сбъркал телефона. Тук е…

–       Не ми играй театър, писано. Знам на кого се обаждам, знам всичко за теб. Може да не ме виждаш, но аз те различавам перфектно от тук. Стоиш полуподпряна на бюрото, трепериш от нерви и нямаш търпение да си оближеш юмручето.

–       Господине! – тя вкара тона си на възмутена служителка. – Трябва ли да ви напомням, че разговорите се записват!

Говореше твърдо и отсечено, но отвътре всичко й се разтапяше като нагорещено масло. По тялото й бе избила студена пот, а краката й видимо трепереха от острия, непоносим страх.

Страх… или възбуда?

Понякога границата между тях е така тънка.

–       Не си играй, коте. По-опитен съм от теб. Знам точно какво ще направиш сега. Направи си услуга и ми се подчини. Ще ти хареса, и сама го разбираш.

–       Друг път! – сопна се тя с малкото й останали сили. – Вървете по дяволите, гнусен перверзник.

Тръшна телефона като съсредоточи цялата си воля. Това окончателно й разби баланса и краката й се огънаха като гумени. Строполи се на пода и обви коленете си с ръце. Сърцето й така бумтеше в гърдите, че всеки момент щеше да получи инфаркт.

–       Какво ми става? – изтри обилната пот от челото си. Косата, бельото й, всичко бе плувнало в собствените й секрети. Съскаше тихо като животното на което я бе оприличил. Едвам се придвижи на четири крака до канапето, когато същият глас отекна в главата й.

„Слез долу. Ще те чакам във входа. Не закъснявай.”

Страхотно. Само халюцинации й липсваха.

„Глупости. Ти не си реален. Ти си само в главата ми. От където ще изскочиш още сега.”

Главата й потъна между ръцете й, докато се мъчеше да изчегърта оттам натрапчивите послания. Кожата й внезапно се сгорещи, после отново я обля хлад. А гласът не секваше със своите постоянни мисловни образи.

Беше властен като ръката, която те опипва без да иска разрешение, докато сте притиснати в дебрите на градския транспорт.

Не търпеше възражение.

„И да не съм реален, какво от това? Нима някога си държала особено на реалността? Стига си имитирала вътрешна борба, котко разгонена. Знаеш, че го искаш.”

„Разумът ми не е чак толкова крехък.”

„Разумът ти не ме интересува. Но виж, винаги съм обичал да чукам мозъци. Особено такива с развинтено въображение.”

„Не мога… все пак съм на смяна…” Стоновете изскочиха от лепкавото й, прегракнало гърло.

„Не се тревожи. Нищо няма да се случи. Слез! Това не е молба!”

Това беше пълна лудост. И тя трябваше да покаже една идея по-силна воля. Ала и двамата бяха прекалено наясно, че ангелът й е слаб.

Особено когато фантазията й бе остро ръгната от мъгливото неизвестно.

Пресегна се и улови изкушението за шията.

Вървеше бавно, тъй като краката й едвам я държаха.

„Да, добро момиче, продължавай.” Не си направи труда дори да метне палто върху гърба си. Нямаше търпение да стигне колкото се може по-скоро и се молеше някой окъснял съсед да не я изненада в асансьора.

Пулсът й играеше като побесняла кобила, до дробовете й не достигаше въздух, страхът и вълнението си бяха устроили корида в стомаха й.

А всяка крачка към наградата в тъмния край на коридора бе така малка, бавна и мъчителна.

Искаше да изкрещи, а той се смееше в ухото й.

Изсъска и си обеща да му го върне щом го докопа.

Най-накрая асансьорът я доведе до заветната цел, като че ли след цяла вечност.

Нямаше никой.

„Хей, къде си?”

Празна площадка. Дори портиерът липсваше. Отвърна й единствено тишината, тази в собствената й глава. Невидимото ехо я зашлеви. Вятърът блъскаше по вратата, сякаш й се присмиваше. Тя се огледа объркана и със зараждащо се отчаяние в гърдите. Прехапа устни, за да не извика от разочарование и ярост, блудкав коктейл, от който й се догади.

–       Що за безумие е това? Трябва да си прегледам главата, щом…

И това бяха последните й думи, защото в същия миг нечия ръка запуши устата й. Друга я хвана за косата и опъна главата й назад, като я принуди да падне на колене. Не бе трудно за непознатата, тъмна фигура да осъществи пълен контрол над безволевото й, огъващо се от желание тяло. Очакваше да усети мека превръзка над очите си. Но не бе нужно, мракът и нервната превъзбуда свършиха работата си. Чу само щракване от цип и в следващия момент фантомът вече я душеше чак до гърлото с напиращия си пенис. Усети как се дави и задушава.  Езикът й инстинктивно започна да описва буквички по цялото му протежение. Ноктите му се впиха в гърба й, оставяйки червени следи. Леката, умело причинена болка допълнително я подлудяваше.

Имаше пълна власт над разтеклото се тяло.

Можеше да я удуши.

Или да я чука до премала.

Да я накара да се моли и пълзи на колене.

По негово желание.

А тя бе напълно подчинена, инструмент в ръцете му.

Можеше да я извае от дълбините на влагата между бедрата й.

Ако пък пожелае да я разкъса и изнасили по най-бруталния начин.

И това подчинение въобще не я отвращаваше.

Ако самото ръцете й бяха свободни, би ги впила в задника му, за да го усети още по-навътре в гърлото си. Проклетия анонимен змей горянин. Ала после установи, че ръцете й бяха стегнати зад гърба й с чифт белезници.

Истински.

Без пухчета, като онези евтини имитации в сексшоповете.

Слюнката се разтичаше по брадичката й, докато той умело я чукаше в устата. Пръстите му се бяха впили в мократа й от пот коса и дирижираха движенията й, така както би ръководил оркестър.

Фелацио симфония, мина й нелепата мисъл през подлуделия мозък.

Внезапно я дръпна рязко за косата, удари я няколко пъти с члена си през лицето и я изправи, за да усети вкуса на устните й. Както и своя собствен вкус в слюнката й. Острите му нокти деряха умело гърба й, а зъбите му оставяха лилави белези по треперещата й шия.

–       Не викай! – кадифеният глас не издаваше нищо от адската възбуда, която показваше в трескавите си жестове. – Само един звук и ще бъдеш наказана.

Трябваше да държи стоновете си нейде дълбоко в гърлото. Това допълнително напрежение засили усещанията й.

Нито дума.

Нито едно стенание.

Нито дори лека въздишка.

Отново я сграбчи за косата, обърна я с лице към стената и притисна бузата й към студения метал.

Опитните му пръсти ловко разучаваха прасковката й, като разтъркваха подутия клитор. Сладката, мокра пещеричка щедро се разтвори, за да приеме всичко, което й се предлагаше.

Мръсните думи тежаха на върха на езика й.

Стоновете и крясъците копнееха да се отронят и да изкарат напрежението навън.

Но тя ги контролираше на свой ред.

Усети главата му между надигнатите си бузи и разтегна бедрата си още по-широко, за да му даде пълен достъп. Биваше си го. Докосна се до всичките й чувствителни точки, сякаш я беше имал години наред. Такъв математически изчислен оргазъм… не й се бе случвал никога.

Знаеше точно какво прави и го постигаше.

На няколко пъти краката й едвам я удържаха под напора на удоволствието.

Но и тя не бе вчерашна в игрите на подчинение.

Усети щипките върху зърната си, острото ужилване и рязката болка заедно с проникването му.

Вкара пръстите си в устата й, за да облекчи напиращите викове. Намести се в нея и започна да я чука на бързи тласъци, докато зъбите му се впиха в нежната й кожа. Ближеше и хапеше лилавата й от милувки плът с настървението на вълк и нежността на галеща се котка. Пръстите му търкаха изгарящите щипки по почервенелите й от болка зърна.

Стори й се за миг, че вижда бяла светлина.

Ноктите, зъбите и разкъсващия я член окончателно я пратиха отвъд ръба и тя се отпусна, безпомощна като кукла на конци след поредния оргазъм.

Усети щракването на ключа и ръцете й паднаха от желязната хватка на белезниците. Сякаш не бяха нейни – изтръпнали и движещи се някак независимо от тялото й.

Не й остави време за почивка, защото отново натика пениса си в устата й. Заповяда й да използва ръцете си. Подчинението този път бе някак механично, изтощено.

Не мина дълго време, когато усети горчивата бяла течност да се спуска по брадичката й и се излива в устата й. Вкусът я задави, но тя се напрегна и погълна всичко.

Обичаше горчиви неща.

А и бе жадна за оргазма му, щом не можеше да види разлятото удоволствие в очите му.

Изпи и последната капка.

Остана на колене, с вдигната глава и напрегнат в тъмнината поглед. Не различаваше нищо освен неясния му силует.

Две чукащи се и свършващи сенки сред мъглата.

Той погали челото й и притвори морните й, трепкащи клепачи.

След това се наведе и я целуна дълбоко в устата.

Явно непознатият обичаше да усеща собствения си вкус върху чужда плът.

Макар вече да бе порядъчно уморена от тази лудост, усети как я удря ток до петите.

Помогна й да се изправи с неочаквано кавалерски жест. Безмълвно запали една цигара и й я подаде. Тя се опита да съзре чертите му, когато запалката освети лицето за миг. Той обаче бе твърде бърз.

Няколко минути мълчаха и пушеха.

Накрая й подари още една малка целувка по устните и се насочи към резервния изход на сградата.

–       Няма ли поне да ми кажеш кой си? – извика тя след гърба му.

„И да разваля тази божествена анонимност?”, удари я мисълта му.

Сянката му се изгуби в мрака.

***

След тази нощна смяна тя имаше няколко дни почивка.

Когато се върна, все още носеше копринено шалче, тъй като белезите по врата й определено бяха трудни за заличаване.

Ала не съжаляваше.

Никой не я заподозря.

Само една от по-прозорливите й колежки дръпна шалчето без предупреждение и й намигна при вида на симпатичните лилави отенъци.

А тя дълго се взираше в лицата на всички живеещи или работещи в сградата, за да открие неизвестния си посетител, докато пътуваше в асансьора.

Напразно. Дори и да бе сред тях, не се разкри с нищо.

За нея остана спомена в дългите нощи на черешов тютюн и сладко телесно опознаване. 

Photo source: http://reformrevolution.com

Нощен влак


Night Express

Image by Mike Knell via Flickr

Да вярвам ли на очите си? Това не може да се случва с мен. Подобни феномени не настъпват в подобна прозаична обстановка. Да не би да съм се надрусал от мазните изпарения в този влак? Отдавна не съм пътувал в по-голяма мизерия. В купето, където имах нещастието да се настаня, се носеше омайния аромат на обилна пот, спарени крака и човешка мърша. Ако щете ми вярвайте, по едно време проверявах под седалките за скрити трупове. Разумният човек би ми предложил да отворя прозореца? Е, уважаеми господа, и сам бих стигнал до този гениален извод, ала за съжаление се намирахме посред най-адското лято от години насам. При опит да дръпна съвсем леко стъклото надолу ме лъхна една жежка вълна, все едно съм надникнал в крематориум. Казано накратко, не решава проблема ми с адската воня, която се бе просмукала в порите ми и заплашваше да остане там завинаги. И като черешка на тортата, трябваше да изкарам близо десет часа в тая морга на колела. Минали са едва два и половина, а аз вече съм на ръба на харакирито.

Сам съм си виновен. Кой ме би по главата да ловя нощния влак, минаващ почти през цялата страна, само за да съм навреме в София рано сутринта? Казах си, че ще намеря четири свободни седалки и ще откъртя докато не акостираме на Централна гара. Точно в онзи момент обаче се опасявах, че дори да успея да затворя очи, има напълно реална възможност да се задуша от газовете, витаещи из купето.
Но нека гледаме откъм светлата страна на живота! По-рано имах съмнителното удоволствие да пътувам с циганка… пардон… дама от ромски произход. Та тази далечна братовчедка на баба Цоцолана, лъхаща еротично на пот и лук, още с качването опъна върху седалките, които някога може и да са били чисти, промишлено количество манджа. Няма да споменавам какво небивало удоволствие ми достави да я гледам как нагъва наденици с лютеница, а престилката й се пълни с трохи от вчерашния хляб. Да не споменаваме за звучното мляскане, периодичното оригване и хармоничното попръцкване, съвсем в тон с атмосферата.

Вероятно някой стар дядо ще се провикне иззад вестника си „Абе, момче, ти не си ли пътувал с БДЖ-то преди?” Е, явно бях отвикнал от радостите на родната железница. Знаех само, че след това пътуване дълго време няма да припаря до влак.

Прекрасната особа ме лиши от присъствието си на някаква ЖП спирка ала Долно Нанагорнище, чието име не си направих труда да запомня. В пристъп на мазохизъм реших да се отправя към тоалетната, рискувайки окончателно да падна жертва на отровните миазми. Ала явно в този момент съм се примирил с жестоката съдба и съм си казал „Да става каквото ще”. Жалко, че не си носех щипки за пране в багажа, щяха да ми влязат в употреба. В този момент задушаването ми изглеждаше примамливо.

Тъй като минаваше полунощ не си направих труда да почукам на вратата с разхлабени панти. И тогава без никакво предупреждение, с директен залп в изкривената ми от страдание физиономия и ляво круше, пред мен се разкри еротичната мечта на всеки мъж. Със съвършено невъзмутим поглед.

Стоеше си тя там, съвсем не на място сред всичката тази мръсотия. Сякаш някой бе направил колаж от реалността и изрезка от списание Плейбой. Сигурно съм заспал, докато съм зяпал един от двата порно канала, които си пускам вечер преди лягане. С последните капчици останал ми разум се ощипах здраво по ръката. Или това бе реалността, или халюцинирах брутално.

Момичето впи очи в моите като кобра, докато продължаваше да сапунисва почти голото си тяло. Бе оставила раницата си на ръба на тоалетната чиния, а върху нея лежаха измачкани чифт дънки и миниатюрно потниче. Не долових в черните й очи (да, и аз се чудя как така успях да я загледам в горните очи) следа от злоба, гняв, възмущение или фалшив девичи срам, както се очаква да реагира в такава ситуация. В ума ми се мержелееше лека почуда как до сега не съм получил зверски шамар, а ушите ми не са пронизани от женски крясък. „Простак!” Не, мацето си стоеше там, продължаваше да разтърква пяната от течния сапун по стегнатите си, вирнати гърди и плоския корем и да ме зяпа с неразгадаема физиономия. А аз стоях там като пън с отворена уста, изцъклен поглед, щръкнала коса на всички посоки… и изглеждах като пълен кретен. Знаех, че в следващия момент всичката кръв от тялото ми щеше да се измести към една определена зона между краката ми… и нищо не можех да направя, за да го спра. Все едно бях парализиран.

И докато се намирах в това нереално състояние пакостливата част от мен използва възможността хубаво да я огледам. Съжалява, мили дами, и аз съм човешко същество. Слаба, със спортна фигура и тънки ръце. Руса коса, която понастоящем изглеждаше като потъмняло жито, мокра и слегнала се по канелената й, изгоряла от слънцето кожа. Принципно не харесвам жени с тен (особено пък такъв, причинен от солариум), ала кой ти мисли за принципи в подобен момент? И най-върлия цицоман щеше да се прехласне по сладките лисички на юг от лебедовата й шия. Краката й ме накараха да си помечтая за часа по техническо чертане в университета, не бих имал нещо против да ги използвам наместо пергел. Имаше дълъг вертикален белег от външната страна на бедрото, ала повече бях зает да си представям тези стройни крайници с нежни розови пети и изящни пръстчета качени върху раменете ми. Отвратителен съм, а?
Заветната делта бе покрита от чифт дантелени бикини, които не оставяха много на въображението. Плъзнах поглед обратно към лицето й (как ли намерих сили за това?). С най-добрия ми приятел от училище редовно спорехме по въпроса има ли значение красотата при положение, че всички са еднакви на загасена лампа. Споровете ни не достигаха до никъде, и двамата си оставахме същите загорели нещастници. В онзи момент не ми се разсъждаваше по въпроса дали красивото й лице е бонус към разкошното тяло или обратното. Знам само, че имаше подлудяващи трапчинки, а човек можеше буквално да се загуби из пустите й очи. Такова черно, като да се спускаш в най-мрачната и влажна пещера. Не знаеш що за звяр се спотайва вътре, не знаеш какво ще ти се стовари на главата. Дявол да я вземе, аз се потя като прасе, а тя е невъзмутима, все едно всеки ден се разхожда както я е майка родила по гнусните пътнически влакове.

Лицето й остана безизразно, а тънката й ръчичка пое пълната бутилка минерална вода. Поля се обилно, за да измие палавите сапунени мехурчета, залепнали за влажната кожа. Окончателно всякакви остатъци от мисъл се изпариха от главата ми. Ала се чувствах някак на ръба на пропаст, съвсем ясно осъзнавах какво е имал предвид Ницше под това как бездната се вглежда в теб. Незнайно защо се сетих за нещо от детството ми. Сестра ми беше голяма досадница на тема митология и постоянно ме преследваше да ми чете на глас. В повечето случаи заспивах от скука, ала някои от историите си ги биваше. Та точно сега се сетих за онзи кутсузлия, който докато си ловувал мирно и кротко из гората се натъкнал на някаква къпеща се богиня. Вече не помня дали го бе поразила с мълния или насъскала кучетата му срещу него, ала краят никак не бе приятен за горкия нещастник. Та сега, при тези немигащи очи, как бих могъл да знам не ме ли чака същото. „Ала каква красива смърт ще е, а?”, изхили се гадно похотливото ми аз.
Преди да помислите, че съм някой хулиган, който нон-стоп мисли единствено за цици, секс и как да излъже някоя хубава мома да го ощастливи, ще ви контрирам. Всъщност, аз съм типичното добро дете, което винаги слуша мама, търпи досадната си кака, изкарва хубави оценки, помага на бабите в квартала да си изхвърлят боклука и им носи покупките. Даже мога да готвя и чистя. Е, скаран съм с литературата и ако очаквате да ви говоря красиво и да се изразявам високопарно, сбъркали сте човека. Но няма да ме видите да псувам пред жена, да се напия като свиня и да повръщам в краката на гаджето си. Толкова съм вътре в клишето „добро момче”, че и аз самия на моменти не се понасям.

Не ми липсва женско внимание, но за съжаление не по начина, по който ми се иска. Момичетата и жените около мен ме обожават така както биха се радвали на някакъв домашен любимец, който стискат и мачкат до пълно задушавано. И естествено, най-омразната ми роля – утешителят, на чието рамо девойките плачат. Честно, рамото ми вече е хванало ревматизъм от всички сълзи, пролени на него. Всеки път когато някоя от „най-добрите ми приятелки” се окаже с разбито сърце от поредния зъл тип, гаден бройкаджия или просто мухльо, аз съм насреща. И никога нищо повече от това. Пък аз си седя до тях, подавам им кърпички, слушам хленчове, кимам в знак на съгласие за това какви свине са мъжете и търпя стоически, така както търпях досадната си сестра. И както се досещате вечно си оставах „приятелчето за гушкане”, не, те не искали нищо повече, бил съм им като малкото братче. И схващате, че до сега не съм пристъпвал през райските порти. Жалък съм, нали?

Та поради тази причина не се надявах на каквото и да е. Може би точно това, съчетано с шока и твърдото убеждение, че сънувам, ме накара да изляза от този нелеп калъп, в който сам се бях вкарал. И напълно да изгубя задръжките си.
Мацката най-накрая разчупи леда и пусна една хитро-закачлива усмивка (която никак не помогна за това да овладея буцата в панталоните си) и с най-невероятния дрезгав глас проточи:

– Така и така си дошъл, защо не ми изтъркаш гърба? – Уф, защо всички красиви жени са толкова иронични гадове? По гърба ми се стичаше ледена пот, крайно невероятно на фона на спарения влак. И аз реагирах по обичайния си начин.

– М-моля? – Блестящо начало, приятелче, направо я закова.

Явно й се сторих забавен, защото продължи да се смее. Идеше ми да заплача като малко дете, когато посегна към сгънатите си дрехи и се зае да прикрива цялата тази красота.

– Е, няма да те карам да правиш неща, чужди на природата ти, щом ти е неприятно? – Ах, как го поклаща това кръстче.

– Много лесно се отказваш. – Най-сетне една смислена реплика, която произнесох даже без да заеквам. Тя сви неопределено рамене, докато закопчаваше дънките върху стройните си крака.

– Прекалено много се колебаеш. – Последното прозвуча като присъда от психотерапевт. – Когато някой твърде много се колебае дали да се впусне в нещо, значи чисто и просто не му е по сърце. Нещата или се получават, или не. Хвърляш се с главата напред и следваш сърцето си. – Облегна се на мръсната стена, като не престана да ме фиксира с черните дупки на очите си.

– И сърцето ли те кара да си устройваш бани, където ти скимне? – опитах се да го раздавам непукист, ала тя съвсем ясно ме бе усетила.

– Никога не ходя мърлява, където и да е. Обичам да съм добре подготвена. Никога не знаеш какво може да се случи, особено когато си на път. – Розово езиче по малиновите устни… Девойко, ще ме побъркаш.

– Разбирам, примерно ако някой мангал или смърдящ алкохолик нахълта, трябва да си се измила хубаво, а? – Леле, даже успях да вкарам хумор. Горд съм от себе си.

– Циганин, пиянде, потен девственик…
Да, при тази реплика кръвта се оттегли от малкото приятелче директно към лицето ми. Малка вещица!

– Каквото дойде. Не си ли чувал, че кой подбира мастурбира? – Многозначително устреми поглед към областта под колана ми. Е, не, направо се гавреше вече. – Пък и съм отраснала сред мъже, повечето ми приятели са мъже, живея с мъже. Като цяло с тях се разбирам по-добре отколко с жените, та няма от какво да се срамувам. Май като бях малка татко ме изпусна на главата ми. – Засмя се и вдигна раницата си от мръсното клекало. – Та тогава ще да съм изгубила окончателно моминския свян.

– Интересно детство си имала. Де да можех да се похваля със същото…

– Не се оплаквам, по-добре ми следвай примера. – Подмина ме на път към коридора като едва потърка тяло в моето. – И ме последвай до купето ми… ако не те е шубе. Имам валерианчета, мога да ти услужа ако получиш сърцебиене.

И го направих, напук на всичко. Бе толкова съблазнително, че трябваше да съм пълен капут да откажа този златен шанс от съдбата. Има нещо толкова опияняващо в това да си анонимен, непознат и в същото време сякаш изцяло обновен. Можеш да кажеш каквото пожелаеш, да се отдадеш на всичко.
Гледах седналото срещу мен момиче върху прашните седалки на този гаден, прозаичен влак и откривах уникалното във всичко по нея. Дори несъвършенствата (а защо ли не именно заради тях) ми действаха опияняващо. Кривата усмивка, осеяния с лунички нос (е, съжалявам, не беше кривогледа, та да ви изглежда малко по-реална). Вече не се питах дали след малко няма да се събудя, захапал чаршафа. Нито ме интересуваше как изглеждам в нейните очи. Чувствах се избран, знаех, че изживяваме единствен момент, който никога няма да се повтори по същия начин. И това ме дари с неподозирана дързост, нетипична за колеблив смотльо като мен.
Анонимността може да разкрие неподозирани неща от мазето на подсъзнанието ти. Никога не виждаш някой толкова истински, както когато е убеден, че никой не го вижда. Както и когато надали ще срещне някого повече през живота си.

Както се смеехме и говорихме, а тя си играеше с изплъзнал се кичур от косата си и леко поклащаше гърдите си, като на сън се изправих, казах й нещо тихо на ушенце, а тънкия смях ме прониза като змийче. Плъзна език в ухото ми и ми прошепна дрезгаво своя отговор.
Какво си казахме… остава нашата малка тайна.

Последва първата целувка в живота ми, електрически ток, сладка като слънце, гореща, влажна и с вкус на реалност. Чувствах се като откривател в девствени джунгли, макар „девицата” в случая да бях аз. Личеше си, че на мацката не й е за първи път, можех да усетя опита й и колко майсторски подходи към мен. Но това нито ме отврати, нито ме накара да се чувствам като неопитен ученик.

Знаех, че тази магия няма да се повтори, за това й се отдадох. И не ми пукаше дори и десет дебели циганки да влязат в купето в същия момент, заедно с домочадието си.
Останалото от онази удивителна нощ на най-гадното място, което можех да си представя, възнамерявам да запазя за себе си. Най-вероятно няма да ви опиша нищо, което вече да не сте виждали, по който и да е розов канал. Би ви се сторило банално, може би дори грозно и отблъскващо. Аз усещах, че съм белязан и че ми предстои да преоткривам във всяка жена, която щях да имам от този момент нататък по нещо от нея. Винаги са ми били странни типовете (повечето, от които жени), описващи чукането като висше духовно изживяване, обикновено свързано със съмнителни епитети като „любов”. През онази нощ никой не се влюби, не съм толкова глупав, че да се заблудя в това отношение. Бе по-скоро като бягство от това, което наричаме реалност. Екстаз, преплитане, възторг, преоткриване. Както искайте го наречете. За мен бе специално.
Утрото наближаваше, зората пъплеше по мръсните прозорци на влака, а ние се бяхме разпрострели в доста неудобна поза по четирите седалки. Бях се излегнал върху нея с подпряна брадичка върху гърдите й и я гледах право в очите. Тя ми се усмихна неразгадаемо и се протегна като ленива котка.

Прозата скоро щеше да ни удари с пълна сила, всичките нелепи въпроси щяха да ни бомбардират подобно на сутрешен махмурлук. Определено ми се щеше да избегна сконфузното „на следващата сутрин”. Нещо ми подсказваше, че и тя мисли по същия начин.
– И сега какво, чудиш се как да ми искаш телефона или искаш директно да те водя дома да те запознавам с нашите? – попита непознатата с обичайния си насмешлив тон.
Ала усещах известно напрежение под привидната ирония. С необичайно спокойствие за нервната ми натура се наведох напред, езиците ни се преплетоха в кратък любовен танц. Щом се откъснах от сладките устни й прошепнах гладко, като опитен играч:

– А какво ще кажеш да не си разменяме координати? – Очите й се разшириха от изненада, явно бе очаквала, че ще я преследвам като вярно кученце и ще плача за вниманието й. Продължих, набрал увереност. – Защо не оставим съдбата да си гледа работата? Ако изобщо ни е писано някога да се срещнем отново, то неминуемо ще се случи.

– Светът е престъпно малък, от където и да го погледнеш. Не очаквах да се окажеш толкова зрял, ако трябва да съм честна. – В усмивката и гласа й се долавяше облекчение.

– Повечето ми познати щяха да кажат, че съм абсолютен тъпанар, да не взема телефона на гадже като теб. В крайна сметка какъв е шанса да те срещна пак в големия град? Години могат да минат преди да се засечем случайно на спирката или в магазина.

– И да се срещнем, вече няма да сме същите. Нали знаеш как не можеш да влезеш два пъти в една река.

– Философски го раздаваш, а? Но защо да насилвам нещата, когато мога просто да ги оставя да се случат?

– Явно чукането е ключа към телепатията, отгатна точно какво си мислех преди малко. –

Това си беше цяло признание.
Облякохме се в хармонично мълчание, докато кошмарният влак тежко спря на последната гара. Вървяхме заедно през подлеза без да отроним нито дума, без да се държим за ръце. Ала всичко това вече ми се виждаше излишно, чувствах, че трябва да оставим нещо недоизказано.
Разделихме се с една усмивка и леко махане и всеки пое по пътя си.
И до днес нямам представа защо тази хитруша спря избора си точно на мен. Може би бе преситена сексуално и експериментираше като си хване най-нетипичния за нея екземпляр. Може би бе решила да опита какво е да си с момче без опит, за да провери дали тихите води са най-дълбоки? Или просто в онзи момент бяхме изпаднали в състояние на временна лудост? А нима има някакво значение? Дали щяхме да се видим отново?
Всички тези съмнения и въпроси са пълна загуба на време. Просто вече знам какво да правя, когато съдбата ме засече зад ъгъла… дори това да се случи на най-прозаичното място на света.

Your sugar, your cream


Gluttony Wrath Lust


Hey little girl, wanna go for a ride?
Ther’s room in my wagon it’s park right outside
We could cruise down Robert Street all night long
But I think I’ll just rape you, and kill you instead
 

 Therapy – Diane

If I am Lolita
Then you are a criminal
And you should be killed
By an army of little girls
The law won’t arrest you
The world won’t detest you
You never did anything
Any man wouldn’t do

 Emily Autumn – Gothic Lolita

 

I

Евтина хотелска стая.

От онези мижави постройки, сгушени в покрайнините на града.

Тези, които предлагат „почивка” за два часа под полуразкапалия се покрив, чаршафи, в които са се чукали безброй двойки преди теб, отегчени от повтаряемите пози и заучените стонове стени.

Нищо ново не им се предлага.

Никога няма да заведеш сериозното си гадже на такова място, дори в търсене на разнообразие.

Никой не отсяда там на бизнес пътуване.

Романтиката е изчегъртана от дъските на пода, за разлика от трупаната с годините мръсотия.

Отиваш там, за да се насладиш на деградацията.

Да се потопиш в морето от човешки грехове, слабости, долни, мерзки желания.

На такива места сваляш парфюма, изтриваш грима, снемаш няколко слоя маски

(и понякога кървиш в процеса на сваляне).

Истинското ти Аз взема превес – голо, сурово, с напращяло във вените напрежение, което изгаря да бъде освободено.

Рецепционистката подава ключовете с отегчено изражение, без изобщо да си дава сметка, че треперещите ти пръсти поемат ключа към Рая.

На нея отдавна й е все едно. Ти нямаш лице, един от многото, минал през изпадналите стаи. Няма да те разпознае, дори да й плащат за това.

И на теб това ти харесва, а?

Не е ли възбуждаща анонимността?

Ще ме последваш ли?

II

Обляга се на двойното легло.

Отметнала е назад лебедовата шия, краката й са кръстосани недостъпно.

Това й е новата роля – ледена и недостъпна дама.

Смях в залата.

Издава я палавия, розов език по устните, който размазва яркото червило.

Играе на жена.

Хлапачка в бизнес костюм.

Говори бавно и съблазнително нещо, което вероятно е чула по филмите.

Обувката с високо токче пада и оголва нежното й, влудяващо краче.

Смее се високо и пада на леглото след глътка шампанско.

Надали носи на алкохол, само малко, искряща, влудяваща течност и вече е в джаза.

Срещаме се за пореден път, всеки път на различно място.

И тя все ми се подиграва, малката палава вещица.

„На никой тук не му пука за теб, забравили са те веднага щом изчезнеш от полезрението им.”

Е, да, но аз съм параноик по душа.

Никой не трябва да разбира мръсната ни малка тайна, нали?

Копринена влага.

Леко задъхване.

Оголване на хищни зъби.

Дете, наивна ученичка… и в същото време лъхаща на адската женственост.

Не мога да й се наситя – неумелата игра, ролите, крехкото телце, тясната цепка (дали е тясна цепка или бездна е просто въпрос на възприятие).

Гарвановите коси в пръстите ми като менгеме, докато й го вкарвам на все по-бесни тласъци.

Удоволствието, което извира на талази между бедрата.

На малката кучка това й харесва и дава воля на нагона си в бясно съскане.

Нокти в кожата ми, зъби по шията й.

В края на горещата сесия е отпусната и задоволена, с хишнически блясък в погледа.

Сладката и нежна любов вече не ме задоволява.

И свръхчувствителната ми половинка вече се усеща, че не гледам на нея по същия начин.

Рано или късно ще ме разкрие, надарена е с инстинкт на ловджийска хрътка що се отнася до изневерите.

Трябва да прекратя всичко.

Да излича следите и да избутам мръсотията под килима.

Но как? Как се отказва човек от греха си, щом веднъж завинаги е изтръгнал от дълбините си достатъчно смелост, за да му се отдаде?

„Гнусен нерез!”

„Педофил!”

„Перверзник! Пребийте го с камъни!”

А до мен сладката кучка се е свестила и ме гледа алчна за още.

III

–         Тръгваш ли си вече?

–         Да, имам вечерен час. – Кокетно и грациозно изплъзване измежду чаршафите. Танцова стъпка. По едно време играех балет, сега единствено ми е останала позата и престорената елегантност.

–         Колко смешно и нелепо. Ще се върнеш и ще се правиш на добро дете за пред мама и татко. – Намазвам устните си, този път нежно и девствено розово, наместо обичайното курвенско червено.

–         А ти – на примерен съпруг и баща. – Сръчно прибирам маскировката за тази вечер и се връща към обичайната си роля в житейския театър – усмихнато и лъчезарно създание в дънки, маратонки и някакви сладникави обички. – Странно е. Нали навън е истинския ни живот? Защо тогава всичко там е толкова фалшиво и изкуствено в сравнение с дивотиите ни в тоя бардак? Все едно сме парникови цветя, подредени от вманиачен градинар.

–         Клетата малка философка! – Подигравката му жегва, ала някак неуверено. Пали си цигара и ме гледа изпитателно. – Реалност, истина… не си блъскай главата с такива въпроси, по-добре се отдай на това, в което най те бива. Ти си цялата само секс.

Като за да подчертае думите си ме сграбчи за косата и ме придърпа надолу за една свирка вместо целувка за сбогом.

Мразя го.

И все пак не мога да устоя да го видя как се гърчи от кеф, напълно уязвим под опитния ми език.

Изтривам перлената течност от устните си и му пускам двусмислена усмивка.

Ръката ми е на вратата.

–         Някой ден ще прочетеш името ми в черната хроника. „Невинна тийнейджърка е изнасилена и жестоко заклана в евтина хотелска стая.”

В очите му сякаш проблясна пламъче.

Вратата е необичайно тежка.

IV

Вървя бързо през тесните улички.

Вятърът свисти в ушите ми, а разгонените кучета около мен се преследват и огласят дъждовната вечер със задавен вой.

Маратонките ми са полепнали с боклуци, есенни листа и кал.

Защо не изпитвам страх?

Тъмно е… сама съм… никой наоколо, прозорците тъмнеят.

Никой няма да чуе тихия ми вик.

Странно безразлично ми е.

Знам, че нищо няма да ми се случи.

Когато човек е млад и болезнено наивен, е твърдо убеден в своето безсмъртие.

И страхът се изплъзва от системата му като нелепо вирусно заболяване.

Кога ли ще изгубя това чувство?

Нова порция вятър ме блъска в лицето и гърдите.

Минавам зад ъгъла покрай изоставената и полусрутена къща.

Не усещам кога ме атакува сянката.

Знам само, че усещам странно познати пръсти в косата си… и познатото надървяне през дънките ми.

Железните клещи стягат гърдите ми.

Стоманата се впива в гърлото ми и последното, което чувам е едно тихо изсъскване.

–         Ще се срещнем в черната хроника… кучко.

Жълтите листа се обогатиха с нов нюанс.

Алено червено.