Изпразване


– Остави веднага тези снимки и продължи историята!

– Не мога сега, нека го оставим за утре?

– Знаеш ли, винаги съм смятала, че си прекалено кльощава за Шехерезада.

– Гаден женски удар под пояса.

– Точно ти да ми натякваш за женските номера? Някак си не върви. А сега престани с превземките и продължавай от там, от където прекъснахме.

Вдигнах очи от монитора, облегнах се назад в стола си и я изгледах с присвити очи. Взираше се очаквателно в мен над огромната си, димяща чаша, от която смучеше с хищническо настървение. Очите й просветкваха като на котка, скрита в тъмното. Доста шизофренична котка.

– Някой казвал ли ти е че кофеинът е вреден за здравето?

– Както и раздразнените прасенца, които лишаваш от удоволствието да отхапят още едно парченце история, не намираш ли?

– Госпожице? – смигнах към сервитьорката. – Вашето прекрасно заведение случайно да се нуждае от украса?

– Не си оригинална.

– А ти си меко казано досадна. Нямаш ли си свой живот и свои истории?

– Твоите ми харесват повече. Моите съм ги преповтаряла в главата си до пълно втръсване. За пред хората съм ги драматизирала по повече начини отколкото ме е грижа да броя.

– Добре, убеди ме. Но ако обещаеш, че това ще ти е последното кафе за днес!

– Хей, това е жестоко!

– Да ме караш да късам парчета от биографията и плътта си също не е най-галантния жест от твоя страна. Ала въпреки това ти се поддавам.

– Признай си, че ти харесва!

– Възможно е. Това е цената, ти си решаваш дали баналната случка от преди няколко години си заслужава.

– Добре, но ако умра от кофеинов глад да знаеш, че ти си виновна! – усмихна ми се двусмислено и прошепна почти еротично. – Продължавай!

– Какво желаеш да знаеш?

– Потърси ли те след това? Опита ли се да си измисли оправдание?

– Ако ще и да измислеше най-перфектната лъжа, или най-добре скалъпеното оправдание, нямаше да има ефект. Мисля, че след толкова години познанства хората си дължат една идея повече от празни приказки. В противен случай няма смисъл от каквото и да е. Всичко се превръща в калпава имитация.

– И какво, отписа го от всякъде? Блокира го?

– Ха! Не мисля, че си заслужаваше това усилие. Разположих картите на масата, а той се разсмя и ги разпиля с един удар. Това бе достатъчно.

– Интересно поведение за преследвач.

– Така и не се научи, че съм дяволски сериозна що се отнася до обещанията си. Мислеше, че просто си приказвам и че като си излея яда ще ми мине. Само дето мен не ме беше яд. Наричат го пресищане.

– Трябва доста да е бил потресен, когато си го клъцнала с малката си ножичка.

– Отказите му да приеме реалността е негов проблем. Както и любовта му към това да се подлага на нападките му.

– Може би си мисли, че нападките са някаква проява на чувства. Единственият начин по който садист като теб е в състояние да обича.

– И за това съм мислила. Точно поради тази причина отбягвям да говоря с него. Иначе му отделям твърде много внимание и това го кара да се чувства специален. Представи си какво тъжно, заблудено копеле е щом патологично изкривените ни взаимоотношения са единствения му източник на щастие.

– И все пак говориш с него.

– Да, понякога.

– За какво ти е, след като твърдиш, че всичко помежду ви е казано? Май криеш нещо и не искаш да си го признаеш.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но става дума за друга бира.

– А именно?

– Понякога имам нужда да забия зъби в нечий врат и да вкарам цялата отрова от ежедневието си там. Да си го изкарам на някого. Да се изпразня върху него. А той така удобно ми предоставя достъп до задните си части, че няма как да не се възползвам… понякога.

– Горкото момче, хващам се на бас, че материалът от празненето ти не е с вкус на нектар и амброзия.

– Преди го правех за отмъщение. Сега просто е обект на пасивната ми агресия. Знам къде ще го заболи най-много и въобще не се колебая да го сритам именно там.

– Типично за теб.

– Въпросът е що за скапан живот трябва да имаш, ако върховият момент е да бъдеш сринат на земята, потъпкан, плют и изнасилен от някакъв призрак от миналото?

– Нима не знаеш? Няма нищо по-лесно от това да се ровиш в изминалото, когато те е страх от настоящето.

– Напоследък просто го оставям да си пише и не го удостоявам дори с една реплика. Знам, че напрегнатото очакване от думите и разочарованието, щом не получиш ответ са двойно по-отровни и от най-горчивата обида.

– А не се ли натъжаваш, като си помислиш колко красиво е започнало всичко, за да стигне до този смрадлив, деградиращ финал?

– Вече не. Така или иначе всичко е изгубено. И не би ми останала сила да стана от леглото, ако се сдухвам за всяко красиво нещо, което времето и хората са деформирали.

– Разбирам. А ако го откъснеш от себе си, това би било проява на милост.

– Да. А желанието ми да бъда милостива се изпари. От него зависи да си съкрати мъките. Прекалено удобен плювалник ми е, за да се лишавам от него по свое желание.

– Тост за жестокостта.

Пролетна депресия


–        Казвам ти за последен път, още една такава грешка и хвърчиш! – Жената с елегантен костюм можеше да мине за красива, ако не бе прелестния ефект от разчорлената й, руса коса и уголемените й като под лупа очи. А като добавим и ефектното зачервяване на бузите й, спокойно можем да кажем, че лицето й наподобяваше крехко девиче дупе, нашарено до кръв от опитен BDSM господар. Макар че ако овладееше нервните кризи и се снабдеше с един хубав бич и високи кожени ботуши, от нея щеше да излезе прилична господарка. Доколкото я познавах, имаше голяма опасност да си счупи врата. Обожаваше високите токчета, ала бе напълно лишена от способност да ги използва по предназначение. Откакто бях започнала да работя там, Лидия имаше повече случаи на изкълчени глезени от който и да е стандартен типаж с два леви крака. – Ще те изгоня като мръсно коте, разбираш ли? Навън е пълно с достатъчно безработни висшистки с по три-четири езика, така че въобще не си незаменима! Стягай се!

С тези думи тя затръшна вратата зад себе си и една картина на стената се кривна от сблъсъка.

Свих рамене и отидох да я оправя със стоическо безразличие.

Нещастното девойче, на което бе изнесена тирадата, трепереше така силно все едно бяха заклали любимото й коте пред очите й. Крехките й раменца се тресяха от уплаха и бе притиснала ръцете си до устата, за да удържи хлиповете си. Бе съвсем млада, току-що завършила академията в Свищов, работеше за пръв път в живота си, болезнено стеснителна. Картинката бе комична, ала някак си ми стана жал, така че реших да й кажа нещо мило.

–        Няма страшно, тресе я пролетната депресия, ще й мине.

Подпрях длани на бюрото й и й хвърлих възможно най-приятелската усмивка на която бях способна. Калина ме зяпаше с широко отворени, черни очи, чиито мигли не можеха да спрат да пърхат, все едно бе получила тик.

–        Моля?

–        Нали знаеш, оправданието този сезон. Обливат я топли, студени вълни, сменят се сезоните, циклите и всякакви подобни. – Нагло се настаних отгоре на бюрото й и запалих цигара, въпреки че знаех, че новата ми колежка е непушачка. Кръстосах крака и продължих да говоря, без да обръщам внимание на нелепото й мигане. – Пролетна умора, липсват й витамини, вечно е кисела, вечно е изтощена, вечно някой друг й е виновен. Абе ти нали си жена, трябва да си наясно с тия простотии?

–        Мммм, не съвсем? – Все още приличаше на попикано мушкато, но поне бе спряла да трепери.

–        Е, аз също, но ако питаш всичките ми бивши гаджета, не се класирам много сред жените. Все тая, лирично отклонение. Та, последното, което я мъчи е пролетната депресия. Ако не е тя, ще е предменструалния синдром. Тогава е най-зле. Хвърчат кламери, телбоди, документи, за най-малкото нещо изпада в истерия, още малко остава да си раздере дрехите. – Изтръсках пепелта от цигарата в близкото кошче. Част от нея се посипа по пода. – Веднъж една от секретарките на долния етаж подаде жалба, след като й сцепи веждата с нож за хартия. Май беше ПМС, не помня, отдавна се случи.

–        Не е така, аз все бъркам… – Тя наведе очи като гореспоменатата напляскана девица. Как ги обичам тези типични жертви. Въздъхнах с досада и се престорих, че не съм я чула.

–        Та, като вече влезе в цикъл е една идея по-добре, има страшни болки, температура и е по-кротка. Даже често директно си взима болнични и ни лишава от незаменимото си присъствие. После й идва следменструалното раздразнение. Все пак трябва да си навакса за отсъствието, не мислиш ли?

–        Надали го прави нарочно.

Тя вярно падаше от луната.

–        Ама разбира се, тя просто е в депресия. Животът е гаден, хората са тъпи, всички са в конспирация да й лазят по нервите. Никой не е по-компетентен от нея, а тя, клетата, е принудена да работи с идиоти.

–        Искам само да си върша добре работата. – Ужас. Чудех се дали и аз съм звучала така преди няколко години.

–        След това идват летните жеги и се почват драмите с потенето и топлинните удари. Когато някой трябва да обсъди отпуската си с нея, е щастлив ако се отърве само с лек, приятен скандал. Като този преди малко.

–        Т-това е малък скандал?

–        Почакай да видиш като дойде периода с есенните депресии. Тогава вече мамата си трака. Като се върне от отпуск е в що-годе прилично настроение. Отпочинала си е, в най-добрия случай някой бронзов спасител я е ощастливил за една нощ. – Всеки би помислил, че проблемите на Лидия биха се решили от редовния сексуален живот. По-големият проблем бе, че не се бе родил мъж с достатъчно железни… не, направо стоманени нерви, който да я понесе през остатъка от времето. – Но почнат ли мъглите, студовете, настинките, първите есенни листа, все едно от небето се излива катран. На „добро утро, Лидия, как я караш” автоматично получаваш нервна криза. Ако не я поздравиш – същото, но повдигнато на квадрат. При най-малката грешка следват псувни, от които и пиян моряк ще се засрами. В случай, че се надяваш на похвала за добре свършената работа… просто се радвай, ако избегнеш обстрела. Своего рода комплимент е.

Калина ме слушаше с нарастващо внимание, вече се бе успокоила достатъчно, за да не бълва неадекватни реплики.

–        А през зимата няма човек на който да му е по-студено. Всички други живеем в някакъв изолиран климат и си нямаме ни най-малка идея що е това киша, задръствания заради непочистен сняг, кал и грипни епидемии. Един шегобиец пробва да я попита кой й е любимия сезон. Щеше да му отхапе главата.

–        Добре де, защо е още на тази позиция, като е толкова емоционално нестабилна?

–        Само две думи скъпа: семейни връзки. Нали не мислиш, че е станала това, което е заради качества? Повече нито дума по този въпрос. Тънката ми мисъл, чадо, е че на любимата на всички Лидия навярно й се събират десет дни в годината, през които е усмихната и щастлива. – Смачках цигарата и я хвърлих в кошчето, след което се доближих до прозореца на офиса ни – тип кутийка. – Ако има и толкова.

–        И аз защо трябва да й обирам негативите? Или ти? Или който и да е?

–        Защото животът е гаден, бейби, не е защото не си си написала домашното. – Облегнах се на перваза и посочих демонстративно навън. – А другата ми тънка мисъл е че ако целта на живота ти е да спечелиш одобрението на такива като нея или да се надяваш, че някой ще те оцени по достойнство… е, просто по-добре използвай изхода. Ще е по-малко болезнено.

–        Не те разбирам.

–        Сигурно. Ще ме разбереш след време. Междувременно помни да не се стягаш толкова и да не се оставяш това да те потиска, че след време рискуваш да станеш същата истерична мърда като нея. Ще си пилееш времето и най-хубавите години в търсене на оправдания, в лунните фази и смяната на сезоните.

–        Добре… – Калина преглътна на сухо и продължи да се занимава с документите. – Благодаря ти.

–        За нищо, малката. По една бира довечера, да убиеш малко напрежението? И спокойно, не съм лесбийка, пък и ти надали би била мой тип.

–        Ще си помисля.

Е, щеше да ми отнеме малко време да я накарам да си изкара бастуна от задните части. Но всеки знае най-известното клише за тихите води.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.