Нимфоманката: Кулминация


Touch my milklike skin
Feel the ocean
Lick my deepest
Hear the starry choir

Rip off this lace
That keeps me imprisoned
But beware the enchantment
For my eroticism is your oblivion

Old love lies deep you said
Deeper shall be the wound between your legs

Nightwish – Nymphomaniac Fantasia

Дамян

Невероятно е как понякога ловецът и неговата плячка сменят местата си.

И колко трудно можеш да различиш кошутата от пумата. Особено когато си млад, глупав и самоуверен. Когато наблюдаваш света и виждаш само първия му план – външните белези. Никога не би ти хрумнало да се гмурнеш по-дълбоко, нали?

Първият път когато я видя бе преди две години, в едно кафене, където хищниците водеха впечатлителните си жертви и хвърляха прах в очите им под формата на романтични символи. Понякога се срещаше и някоя самотна самка, чакаща да бъде уловена.

Така я видя и Дамян за първи път – стоеше край прозореца пред огромна чаша горещ шоколад и вперила поглед в нижещата се тълпа навън. Плътните й, леко открехнати устни веднага привлякоха вниманието му. Както и разсеяните й, замечтани очи от черно кадифе.

Първата мисъл, която му мина през ума, бе че ще е лесна.

Момичета като нея му бяха специалитет – романтични, наивни, витаещи в кули от захарен памук, реещи погледа си в очакване на белия кон и прилежащия към него принц. Не бе трудно да ги залъжеш.

Всъщност, вече не му бяха интересни. Но тъй като току-що се бе отървал от поредната бракотърсачка реши, че му се полага една лека победа.

Тънката й, бяла рокличка разкриваше симетрични форми, които нямаше как да не уважи. Ръцете й си играеха с някакъв скицник. Дамян се ухили се вътрешно при мисълта какво ли крие по страниците му: кончета, принцеси, замъци, слънчеви пейзажи, цветенца и други инфантилизми.

Доближи се и я помоли да й направи малко компания.

Тя прие с охота, подпря се на лактите си върху стъклената масичка и се зае да го разучава.

Каза му, че се казва Серафима и той използва случая да похвали ангелската й хубост. Дълбоко се съмняваше това да е истинското й име, но така или иначе нямаше да се жени за нея. Пък и добавяше особена тръпка във флирта, все едно се бяха запознали на бал с маски.

Тя му хвърли от загадъчните си полуусмивки и му обясни, че би могла да е и паднал ангел, тъй като по произход името й означава „огнена”. Той улови нежната й ръка, поднесе я към устните си и се зае да ги целува един подир друг. Серафима не се възпротиви, напротив, усети как по тялото й плъзва ток и хапе устните си, като че да се овладее. Учуди го бурната й реакция, момичета като нея обикновено се стряскаха от такава проява на интимност.

–          Честно казано, слабо ме вълнува произхода ти. Важното е че си слънчева… а огънят винаги е привличал жадното око.

Непознатата се наведе към него и му прошепна:

–          Кажи ми, приятелю, какво е огъня по своята същност? – Охо, и псевдофилософка. – Знам, че е двойнствен. Но какво надделява в крайна сметка: топлината… или изгарянето?

В погледа й се появи нездрав пламък, докато прокарваше пръсти през косата му и ги спускаше към раменете му. А Дамян усети нелепо, почти ученическо вълнение и жар в слабините. Прииска му се да избяга, тъй като нещо в тази персона го озадачаваше. Ала стисна зъби, удържа на предизвикателството и се наведе към нея на свой ред.

–          Зависи от тебе, ангелче.

–          Може и да съм демон.

–          Кой да ти каже… – отметна паднал кичур от косата й. – Именно това ти казвам, зависи за какво ще предпочетеш да използваш огъня. Можеш да лекуваш с него… или да го оставиш да те унищожи… заедно с другите.

–          А нима имаш избор? Аз мисля, че има импулси, закодирани в нас, които са по-силни от свободната воля. Като стихиите. Те просто се случват.

–          Човек винаги има избор, и винаги се насочва към пътеката, която го влече по-силно. Останалото са оправдания.

–          Да се обзаложим? – И тогава го задуши с най-дългата целувка през живота му.

Останалите събития се изнизаха на принципа на доминото. Възбудата го атакува толкова яростно, че трябваше да я има още тогава. Първият им път беше същия като в онази нощ – странична улица, тъмни ъгли. Някакъв клошар ги гледаше с иронична усмивка. Серафима ни най-малко не се смути, това сякаш още повече я разпали.

Хотелска стая. В края на нощта вече бе напълно изтощен и разпаднал се на съставните си части. А тя искаше още, сякаш колкото повече получаваше, толкова повече я дразнеше. Вместо да я задоволи.

Заспа от изтощение, а последната гледка, която помнеше преди да затвори очи бе нейния образ. Стоеше пред него върху двойното легло с мокра от пот коса, обезумяла от желание и с пръсти, заровени между бедрата.

Събуди се с тежка мускулна треска.

Нея я нямаше.

Както и портфейла с документите му.

От тогава все едно бе вкаран в една и съща ситуация. Тя се връщаше, за да му се реваншира, изсмукваше силите му и си отиваше.

До кога?

Серафима

Пътувахме с неговата кола през тъмната нощ. Аз само стоях на мястото на шофьора и с привидна леност му давах напътствия накъде да кара. Почти бях изгубила разсъдък от влагата между краката ми и повишената ми от възбуда температура. Но за сега се контролирах, не исках да попилея потенциала, който ни предлагаше нощта.

Умът ми работеше трескаво и ми бе трудно да се отпусна. Помежду ни цареше мълчание, а аз не изпитвах необходимост да го изпълня с думи. С него не ми се налагаше, не беше нужно да прибягвам до обичайния си репертоар, можех да държа колекцията от маски скрита.

Знам, че никога няма да му принадлежа изцяло, ала въпреки това ми е слабост… сигурно за това не спирам да се връщам към него. Докато толкова други са останали назад по магистралата на живота ми, като забравен багаж по пътя. Колекция от спомени, разпиляна зад рамото ми.

Не съм войнстваща феминистка, която събира разбити сърца или потрошени от секс пишки, не ме разбирайте погрешно. Но аз не мога да се спра. Не мога да съм друга. Вероятно рано или късно това ще ме погуби. На този етап от живота ми е по-силно от мен.

А той… ами, каквото и да си говорим, въпреки цялата му привидна разкрепостеност и нрав на ловджийска хрътка, е дълбоко традиционен. Няма да приеме да ме дели с други. По време на бурните ни срещи съм надничала достатъчно в тъмните му ъгълчета. Знам на какво е способен. За това и се появявам в живота му на интервали, да му дам време да укроти яростта си.

Егоистична ли съм?

Навярно.

Сигурно след време никой няма да се връзва на уверението ми, че не го правя нарочно. Но сега най-важното е тази нощ.

Аз следвам течението, той следва мен.

Вечният омагьосан кръг.

Охранителят ни вмъква в претъпкания клуб преди останалите, които чакаха на виеща се като змия опашка. Бяхме се чукали преди няколко месеца и ми дължеше услуга. Усетих жаждата в погледа му, ала се престорих на приятно разсеяна. Тази вечер му бях чужда.

Тълпата бе толкова сгъстена и заредена със страст, че нашата взаимна влага бе като прашинка или догарящо парченце жар. Краката ми трепереха, сърцето се блъскаше в гръдния ми кош като разярен звяр. Болката от неутоленото желание стана още по-осезаема при досега с другите, нагорещени тела. Усещането за анонимност бе като наркотик на екстаза, от който някой ми е бил свръхдоза.

Пръстите му потънаха в горните и долни устни, а ханшът ми се впи в твърдото му тяло. Гърчех се с нестройни движения и притисках извивките си към неговите, докато навлизаше в дебрите на пещерата ми. Какъвто и да бе, определено знаеше как да разпали и без това болезнената ми чувствителност. Зъби в меката плът на шията ми, моите нокти в неговия гръб.

– Харесва ли ти това, мръснице? – шепне ми отмъстително в ухото, докато вкарва езика си в него. – Сто процента би искала целият свят да те гледа, докато го правиш? Една огромна сцена само за теб и пулсиращата ти…

Вече не дочувах какво ми говореше.

Преглътнах малкото въздух, който ми бе останал. Не ми се губеше дъх в думи, за това просто притиснах ръката му между слабините си.

Имитирах дивашки, езически танц, докато той се свлече между краката ми, за да обере соковете от подутите ми устни. Отметнах глава назад, а пред очите ми заиграха променливи, преливащи се светлинки. Чувствителните зони на тялото ми горяха, а сетивата ми надхвърляха допустимите граници. Проклет дявол! Вече нямаше нищо друго освен пламъка, който ме поглъщаше.

Пумата в мен изрева по време на кулминацията и заби челюстите си в източника на удоволствие, само и само да го увеличи.

Дамян се изправи и сподели любовните ми сокове в сладка целувка. Виждах как едно момиче с лъскави коси от брокат наблюдава играта помежду ни. Възбудата й бе очевидна, ала тази нощ щеше да бъде разочарована. Размахах пръст срещу нея в знак на отрицание, докато кавалерът ми набираше нагоре роклята ми и се плъзгаше в подгизналата ми пещеричка. Тя ме изгледа с дива омраза, а аз й подарих похотлива усмивка. Малката се нацупи и ни обърна гръб.

Междувременно нажеженият до бяло оргазъм изтезаваше тялото ми, сякаш ми бе пуснат електрически ток. Болката и удоволствието се сляха в едно, а тласъците му разкъсаха теснотата между бедрата ми. Впи устни в моите, за да не ми позволи да извикам и да задържа удоволствието колкото се може по-дълго.

Не знам дали бяха минали двайсет минути, или няколко часа по време на тази сюрреалистична сцена. Знам само, че адското удоволствие се запечатва в ума ми, и всеки път щом самотата ме победи и докара сълзи на страдание в очите ми, ще си я спомням.

Понякога си мисля, че заради такива моменти живея.

Лъскави мъниста сред броеницата самотни нощи, в които лудостта ме притиска и ме кара да се скитам на посоки в търсене на задоволство.

Излязохме от задната врата на клуба, смеещи се и щастливи като двойка луди тийнейджъри, измъкнали се под носа на родителите си.

Качи ме на капака на колата си и продължи да ме чука като обезумял.

Металът успокоява разпалената ми кожа.

–          Някой ден ще ме довършиш. – крещи ми яростно Дамян. – Убиваш ме.

–          И двамата ще умрем. – смея се аз, докато разпалвам огъня помежду ни. – Аз сигурно ще си отида по-бързо от теб.

–          Тогава нека умра заедно с теб. – Трепва от смущение, ръцете му замръзват върху дупето ми. Знае, че подобна реплика повече подхожда на поболяло се от любов девойче. Изкарала съм го от контрол, за това бързам да го върна към позицията на ловец.

–          Хайде стига с драмата! – Кръвта му влиза под ноктите му. – Обладай ме все едно няма да има утре!

To be continued

Балерината: Светлосенки


Стела тъкмо бе приключила с една изтощителна серия port de bras, триеше потта от челото си и отпиваше от пластмасова бутилчица минерална вода. Облегнала се бе на парапета със затворени очи. Ала опънатите й като струни нерви реагираха веднага на чуждото присъствие в стаята. Водата се изплъзна от треперещите й пръсти. Момичето повдигна клепачите си и се взря в ъгъла на репетиционната.

Замръзна при вида на неясната фигура. Всеки мускул от тялото й бе като парализиран от шок. Сърцето й бе спряло да бие, а викът за помощ заседна в гърлото й като тумор. Задушаваше се и й се гадеше.

Непознатият се размърда и пристъпи към светлината. Блесна светкавица от фотоапарат, която заслепи балерината. Тогава тя изскочи от коматозното си състояние, писъкът се освободи и отекна в стените на самотната зала.

Стела се срути като марионетка с отрязани конци, като не спираше да крещи, докато гърлото й не се раздра.

–         Кой си ти? – ръцете й инстинктивно сграбчиха гърлото. – Какво искаш?

Сенчестата фигура се приближи още повече. Под светлината на лампите изглеждаше невероятно дребна и крехка, със старо, вълнено палто. Свали големият фотоапарат от лицето си и тогава Стела я позна. Същата луда, която я бе проследила до жилището й преди две седмици.

Очите й бяха невероятно спокойни и благи – море от шоколад, разлято в два ириса. Нямаше тикове, нито маниакална усмивка, както би се очаквало в подобна ситуация. Изглеждаше така сякаш вярва, че има пълно право да е тук, да се намесва в личния свят на балерината, да й вади душата.

Което изпълваше Стела с още по-голям гняв и отвращение.

–         Ти! – изплю думата все едно бе ругатня. – Коя си? Какво искаш, по дяволите? Махай се!

–         Извинявай, не исках да стресна. – Непознатото момиче й пусна най-невинната усмивка, която някога бе виждала. Стела се взираше в нея неразбиращо. – Моля те, нека те снимам, само за малко.

–         Мразя да ме снимат! – изсъска Стела като змия, придобила немислима за нея дързост. – Кой ти дава право!

–         Защо? – изненадата на натрапилата се фотографка бе абсолютно неподправена. – Много си красива. А толкова хубаво танцуваш. Трябва да те снимам.

–         Ти малоумна ли си? – лицето на балерината поаленя от ярост. – Разбираш ли какво ти говоря? Нямаш право да ме снимаш! Нямаш право да ме дебнеш. Що за същество си?

–         Обещавам, няма да боли. – Непознатата напълно пренебрегна протестите на Стела. По бузите на последната се стичаха сълзи против волята й. – Ще е грях, ако не те заснема. Ако снимките не ти харесат, ще ги запазя за себе си.

Черният грим се бе размазал по лицето й. Нямаше нищо, което да я ужасява повече от собствения й образ върху хартия или какъвто и да е друг носител. Следващото, което видя бе как жената срещу нея повдигна отново апарата пред очите си.

Светлината я заслепи. Инстинктивно закри лицето си с ръце, но вече бе уловена.

Напълно безпомощна.

***

Елена бе опиянена от фотосесията. Получаваше се дори по-добре отколкото си бе фантазирала. Балерината наистина се стресна. От друга страна нямаше по-добри катализатори от шока и ужаса. Действаха като химикал, изличаващ патината. А сега бяха разкрили пред възхитения й обектив една наистина сурова красота, нямаща нищо общо с грациозната принцеса от сцената. Вътрешното напрежение се разля, тежко и отровно като живак, оголи тъмните ъгълчета и страхове.

Тук в роля влизаше фотографа, който не изпуска нито един детайл.

Стела се бе свряла в ъгъла на залата и плачеше тихо, докато Елена я снимаше. В началото балерината се противеше люто, нахвърли се върху нея, като за малко апаратът не пострада. Елена се отдалечи с походка на тореадор, докато улавяше гневото изражение на модела си. Бледите, стиснати устни, невероятно уголемените и изпълнени с блъскащи се емоции очи, стичащата се по млечната й кожа спирала.

Стела се мяташе като диво животно, обаче Елена я бе уловила прекалено добре в капана си. Стрелкаше се пъргаво около нея и избягваше дивите атаки на балерината. Снимаше я от всеки ъгъл, който можеше, нанасяше умело ударите си и заслепяваше момичето със светкавицата си.

Яростта на Стела премина в отчаяние. Сълзите течаха по лицето й – малки кристални капчици, които вече не можеше да овладее. Усилията й да се отърве от дяволската машина напълно я изтощиха. Накрая напълно се предаде, срути се с разтворени колене на пода и закри лицето си с ръце.

–         Идеално! – възкликна възхитено Елена. – Остани така.

Балерината въобще не възнамеряваше да помръдне.

Крехките й рамене се разтърсваха от хлипове. Цялата трепереше, а емоцията бе толкова мощна, че се прехвърли и в самата Елена. Като наркотик.

Стела вдигна теменужените си очи към обектива. Толкова се бяха зачервили и подпухнали, че цветът им изглеждаше различен. Гневът бе изтекъл от тях като гной от рана. Сключи молитвено ръце под брадичката си. Точно когато Елена натисна копчето, за да снеме поредната емоция, балерината промълви глухо.

–         Моля те… – клатеше глава. – Недей повече. Получи каквото искаше. Не издържам вече.

Фотографката спря като закована на място. Вълнението от съвършената сесия най-сетне я напусна и тя видя чистото, дестилирано отчаяние и фобия в погледа на момичето срещу себе си. Усети как я задавя. Както и остро чувство на вина.

Стела разбра погрешно колебанието й и отново клюмна. Приличаше на увяхнало лале в този си вид.

Елена прибра апарата си в калъфа му и извади пакетче кърпички от джоба си. Прехапа устни и се доближи с тежка крачка до балерината. Последната трепна изненадано, когато усети докосването по рамото си.

Елена й подаде кърпичките и наметна гърба й с палтото си. Стела я зяпаше изненадано и не знаеше какво да каже.

–         Извинявай – промълви смутено Елена, без да смее да погледне жертвата си в очите. – Наистина нямах право. А ти самата имаш пълното право да не ми простиш, задето влязох с взлом в личния ти свят. Ако желаеш, подай оплакване. – Извади една визитка от джоба на ризата си и я пъхна между вдървените пръсти на Стела. – Тук са всичките ми контакти.

Изражението на балерината бе неразгадаемо.

Елена се усмихна тъжно.

–         Не е кой знае какво оправдание, но в един момент наистина не усетих къде е границата. Не исках да те нараня. Просто това твое напрежение и цялата енергия, която пръскаш към публиката… – замълча, неуверена как да продължи. – … зарази ме. Пристрастена съм към красотата. Не плачи… и ако можеш забрави за тази среща. Ей-сега си тръгвам.

Тя бе стигнала до вратата на залата, когато гласът на Стела я достигна.

–         Чакай! – звучеше спокойна и невероятно властна.

Елена се извърна и я погледна с вдигната вежда.

Стела се изправи, изтри очите си и се усмихна треперливо.

–         Имаш ли в себе си химикалка?

С нарастващо объркване, Елена се зае да търси по джобовете си, докато не попадна на това, което й трябваше. Стела взе химикалката и се зае да драска нещо на гърба на визитката. Още бе в шок и ръцете й се тресяха, но правеше всичко възможно да се овладее.

Когато приключи тя върна химикалката и визитката на Елена и й заяви със същия нетърпящ възражение тон.

–         Няма да подавам оплакване. Но само при условие, че когато снимките са готови ще ми ги изпратиш на този адрес. Препоръчано. – Върна й тежкото палто. – Имай късмет да не си се справила и да не се харесам.

–         Ще се постарая.

Останаха загледани една в друга още няколко минути. Думите бяха застинали в пространството, помежду им останаха само светлината и сенките.

Photo source: http://betterphoto.com, http://andrewsgibson.com

Карпатски спомен


18.08.2008

Беше лежерен, тих следобед в това тихо място, където нищо не се случва, по средата на нищото. Слънцето напичаше жестоко, разпръсквайки на вълни жегата на август. Действаше с ефекта на наливане на масло в огъня в червената бълбукаща течност, подобна на някакъв вълшебен елексир в ръцете на майстор-вълшебник. Но с тази субстанция, с цвета на ярък рубин, трябваше да се внимава, защото излезе ли от бутилката може да причини страшни беди. Обикновено хората я наричат ярост.

Точно тази емоция кипеше в душата, сърцето и ума ми през онзи следобед. Влетях в стаята си, мъчейки да я овладея, нещото, което винаги ми е било най-трудно. Опитах се да я подтисна, но това още повече влошаваше нещата. Облегнах се на стената, мъчейки си да си поема дъх, взех си студен душ, обгърната от меката, планинска вода, опитах се да се занимая с нещо за разсейване. Нищо не помагаше. А реално погледнато не се бе случило нещо кой знае какво. Просто нечии думи, изпълнени с излишна злоба. Не че това има значение. Притежавам рядката способност да се ядосвам за най-голямата дреболия, дори за другите тя да е просто източник на дребно раздразнение. В подобни моменти ясно усещам как цялата кръв в тялото ми се трансформира в огън. А когато този огън не може (и в повечето случаи не трябва, потенциала за разруха у него е прекалено силен) да бъде освободен, го обръщам към себе си. В повечето случаи ме изгаря болезнено, тъй като не подбира жертвите си. Но аз стискам зъби, защото знам, че се лекувам бързо. Вероятно звучи като признание на някой мазохист, нали? Ако не друго успявам да потуша поне за малко тези пламъци и да се успокоя. За съжаление, това често е бавен процес. Колко ми е лесно да паля огньове, колко трудно ги загасям.

Опитах се да излея част от отровата, която предпазливо бях запушила в малка стъклена бутилка, знаейки че тапата няма да издържи дълго. Разказах на момичето, с което делях стаята в малкия планински хотел, причината за моите ядове и нежеланието ми да последвам групата на тяхната разходка. А тя – мило създание с кротки очи на сърна, така подобна на водата, спускаща се по раменете ми,        докато стоя под душа със стиснати зъби – ми обясни със спокоен глас, че не си струва да се ядосвам. Въздъхнах с горчивина и се отказах да говоря повече по темата. Чудесно на теория, скъпа, но това е все едно да заповядаш на огъня да не гори, на зимния вятър да не вее и свири пронизително, на бурята – да укроти гигантските морски вълни. Измислен ли е още сигурен метод за победа над природните стихии? Съмнявам се. Както се съмнявам, че има и универсална формула за овладяване на яростта. Клишета от рода на „поеми дълбоко въздух”, „брой до 555”, „усмихвай се” не ми действат положително.

Обикновено когато съм в такова състояние гледам да избягам някъде далеч от всички. Не обичам да наранявам никого, нито да се карам. Повечето хора, които ме познават навярно биха вдигнали вежди със скептицизъм. Един мъж някога ми бе казал, че за човек, който не обича да причинява болка се справям чудесно. Предполагам, че бих могла да се оправдая като дядото на моя човек – Байрон, с това, че „ръката ми има лоши инстинкти”. В моя случай – характерът. Но няма да го направя.

Облякох се набързо, сложих някакъв грим (сякаш съм тръгнала на модно ревю в тази планинска пустош, що за глупаво хрумване?) и тръгнах на самотна разходка през планината към китния манастир и обратно. Като се замисли човек природата не е най-интересното нещо на този свят, но със сигурност едно от най-успешните средства за утеха.

Морски човек съм по душа, независимо че съм родена в равнината. Не знам дали това е причината да гледам с известна отчужденост и едва ли не равнодушие на това дете на природата – планината. Не, не че не я обичам. Тя е като някой приятел, с който сме средно близки, но към който изпитвам известни резерви и с който ми е трудно да съм откровена докрай.

Спомням си как след като абитуриентския ми бал приключи дълго стоях на бургаския бряг, усмихвах се на този мой приятел, чиито вълни галеха босите ми крака, нашепвах му тайните си и му обещах, че в скоро време пак ще се върна. Че дори да се сбогувам с него, винаги ще се връщам. И целият свят да ме отхвърли, и всички да ме изоставят, той ще е винаги там, ще ме чака, подобно ласкава майка, посрещаща блудната си рожба. С планината… не можех да си представя подобна връзка. Или поне до тази на пръв поглед незначителна разходка, когато нещо у мене сякаш се пречупи.

Вървях със спокойна, равномерна крачка, оглеждах се наоколо, отпивах от нетипично чистия за мен въздух и по едно време наистина усетих как гневът ми започва да се разтапя като нетрайна есенна мъгла, оцветена в странно червено. В крайна сметка хората бяха толкова нетрайни, просто частица от своето време, нима си струваше да вземам толкова присърце всяка тяхна дума? В такива моменти, когато слънцето постепенно губи своят жар всички тези обичайни страсти и бесове, които обикновено разтърсват личния ми свят ми се струват смешни. На фона на тази зелена вечност, която е била там много преди мен и ще бъде там дълго след като мислите и чувствата изстинат в тленното ми тяло, обичайно „реалният” свят избледнява като нещо измислено. Мога да си позволя да избягам. Да се отдам на колкото желая покой, независимо че това състояние не ми понася за твърде дълго. Но понякога и най-неуморните, и най-неспокойните имат нужда от този миг сред вечността. Помага им да не се пречупят, да не изгорят твърде бързо и да останат като някакво незначително, някогашно пламъче, догарящо въгленче. Не, не съм нито борец за промяна на света, нито велик войн – скитник, камо ли „бунтовник без кауза”. Аз съм просто някакво момиче – една от многото, търсещо мястото си в света, страдащо от хронично неспокойство. Понякога копнея да полетя, а усещам крилете си привързани за нещо. Понякога ме прихваща усещането, че съм родена за нещо по-велико от това, с което се занимавам и в следващия миг усещам горчив срам заради тези си мисли. „Та коя си ти, в крайна сметка, мравка сред другите мравки.” После отхвърлям с ясна решителност подобно твърдение, звучи като жалко извинение на пораженец. И всякакви подобни безумни състояния. Човек трябва да се пази от изтощаване, преди да му е дошло времето. И за това подобни мигове на откъсване са така ценни.

Стигнах до малката, каменна арка, водеща към кладенеца на басарабите. Прекрачих я с усмивка, обхваната от странното чувство че пристъпвам в нечий храм. Червената течност бе почти измита от съзнанието ми, полято от сладката, лъчиста светлина на умиротворението. Зелените клони се сплитаха над мен като закрилници, слънчевите лъчи проблясваха сред пролуките на дърветата. Дори нестройните трели на птичките ми се струваха истинска музика. Чувствах че външния свят с неговите безсмислени борби и болезнени амбиции не може да ме засегне тук, в това малко царство. Така близо и така далече от реалността. Стъпките ми по хрущящите клонки и падналите листа, нежната вода от чешмата, която в този момент (е, силна хипербола, признавам си че всичко това звучи откачено) ми се стори като елексир, приготвен от някоя нежна, горска нимфа, криеща се сред дърветата и наблюдаваща пътниците отстрани. Представих си какво е това място нощем, осветено от сребристата луна, с нежните пламъчета на светулките, които примамват дълбоко в дебрите, като пътечка към непознатите светове. Пътуване към някакво друго, отдавна забравено време. На самодиви и вълшебници, на странна мъдрост и магия. Светът от вълшебните приказки. Здравият ми разум ми подсказва, че нощ на подобно място хич не е романтична, но въображението ми му запушва устата. Понякога човек има нужда от подобни картини, за успокоение на измъченото си от прекалено много мислене и бесове съзнание.

Не помня колко време съм прекарала там. Отдавна не се бях радвала така на простички, обикновени неща, прекалено украсени с романтични краски, признавам си. Но щом излязох изпод арката и се насочих към манастира се почувствах преродена. С обновени сили и искрена усмивка на лицето. Даже хиляди думи на утеха и увещания не биха могли да ми помогнат повече. Силите ми се бяха възвърнали, а хората… можеха да приказват каквото си искат. Нямат чак такова голямо значение, колкото непрекъснато се опитват да си придадат.

Не съм религиозна и се съмнявам това някога да се промени. При посещенията си в църкви и манастири ги оглеждам в чисто културен и артистичен аспект. Само дето в този ден дори можех да се насладя на прекрасното пеене на монахините и да забравя за ненавистта си към догмите, които вместо да сближават хората още повече ги разделят. За един кратък час можех да си позволя да пренебрегна всяка дребнавост, недоверие или скептицизъм. Мнението ми по въпроса още не е променено, но мога (надявам се) да гледам на него от различните му страни). Има висша силна, но можем ли ние, слабите човешки създания, да я разберем? Та ние дори себе си не разбираме докрай и изкривяваме всичко, както ни е удобно. В онзи ден дори и тези мои мисли и съждения ми бяха твърде абстрактни.

Тръгнах надолу след краткото си посещение и погледнах към великата планинска верига. Вече бях разрушила и последните бариери в общуването си с тази природна мощ. Бе ми станала също тъй скъпа приятелка, както и брат й – морето. Вече знам, че ако пак посетя тази, или която и да е друга планина, няма да се чувствам като чужденка. Стига ми само да й отдам нужното уважение (стихиите са опасна работа, каквото и да си говорим) и да помня магията. Благодаря ти! И до нови срещи!